Джейн Кренц - Рандеву

Още дълго двете жени седяха пред камината, а до тях кротко спеше Мередит.

През следващата нощ Аугуста беше още по-нервна и напрегната. Унасяше се в сън за кратко време, но сънуваше кошмари.

Когато се събуждаше, сърцето й биеше силно. Имаше чувството, че е заровена жива.

Обхвана я паника. Отхвърли завивките и скочи от леглото. Дишаше тежко, не можеше да се овладее. Грабна халата си, облече го и тръгна към спалнята на Мередит. Повтаряше си непрестанно, че трябва да се увери дали дъщеря й е жива и здрава.

Мередит не беше в стаята си. Прозорецът зееше широко отворен и вятърът издуваше пердетата като корабни платна. От външната страна за рамката на прозореца бе завързано дебело въже. То беше толкова дълго, че стигаше чак до градината.

Нямаше съмнение — Мередит беше отвлечена.

Аугуста веднага разбуди цялата къща. Тя кръстосваше нервно хола и чакаше да се съберат всички. Бяха доведени и кучетата. Събудени от суматохата, те надничаха сънено зад прислугата. Никой не се бе сетил да ги пусне отвън. Разтревожена, Клаудия стоеше до Аугуста. Стипълс, госпожа Гибънс и цялата останала прислуга чакаше разпорежданията. Клариса Флеминг бе загубила ума и дума.

Натрапчивата мисъл, че не е опазила детето, преследваше Аугуста. Цялата отговорност лежеше върху нейните плещи. „Ще я пазя като зеницата на очите си“ — бе обещала тя, ала не я опази. Сега трябваше да я спаси на всяка цена. За първи път в живота си беше длъжна да не се отдава на емоциите си, а да действа хладнокръвно, така, както Хари Грейстоун.

— Моля за внимание! — извика тя на насъбралите се. — Вие вече знаете какво се случи. Сполетя ни нещастие. Отвлекли са госпожица Мередит от леглото й.

Някои от прислужниците се разплакаха.

— Тишина, тишина, моля! Без вълнения. Докато се събирахте тук, аз размислих и установих, че прозорецът изобщо не е насилван отвън. Отворен е отвътре. Кучетата не усетиха нищо. Затова дойдох до заключението, че дъщеря ми е похитена от някой измежду нас, някой, който знае на пръсти къщата, а кучетата познават миризмата му.

Всички затаиха дъх.

— Кой липсва измежду вас?

Настъпи всеобщо вълнение. Започнаха да се оглеждат. В задната редица някой извика:

— Няма го Роби! Роби, новият лакей — беше гласът на готвача.

При тази новина една от камериерките избухна в ридания.

— Как беше нает Роби? — графинята разговаряше със Стипълс и не отделяше очи от момичето.

— Мисля, че две-три седмици след сватбата, когато набирахте допълнителна прислуга за приема. Решихме да задържим Роби, защото каза, че имал роднини в близкото село. Твърдеше също, че има опит като лакей, защото е работил в Лондон у един богат господин. А сега искаше да се върне за постоянно на село. Имаше отлична препоръка.

Аугуста погледна Клаудия.

— Отлична препоръка от Паяка.

— Мислиш ли, че това е възможно? — разтревожи се братовчедка й.

— Времето съвпада. Какво има, Лили? — графинята прекъсна разговора си с Клаудия, защото чу неистовия плач на младата камериерка.

— Подозирах го в тъмни мисли, мадам. Но мислех, че може би греша. Сметнах, че е откраднал нещо дребно. За друго не съм и помислила — призна си момичето.

— Ела в библиотеката да поговорим насаме. А останалите да започнат незабавно да претърсват градината и околността. Доколкото знам, Роби няма кон. Идете и вижте в конюшнята дали липсва някой. Ясно ли е?

— В конюшнята няма липсващ кон, но той може да го е държал наблизо в селото — обади се конярят.

— Може би си прав. Хайде, тръгвайте всички! Стипълс, оседлайте всички коне освен моята кобила и разгледайте наоколо. Който не може да язди, да тръгва пеша. Раздайте на всички фенери, вземете и кучетата. Изпратете хора до селото да разгласят за отвличането на малката графиня. Някой от вас веднага да замине за Лондон и да съобщи на графа. Трябва да действаме много бързо.

— Да, мадам.

— Госпожице Флеминг, организирайте претърсването.

— Разбира се, графиньо.

— Много добре. Да започваме — каза Аугуста. Стипълс се зае да командва прислугата. Клаудия последва братовчедка си в библиотеката и двете се заеха да разпитват Лили.

— Мислех, че ме харесва, мадам. Винаги ми носеше цветя или някакъв малък подарък. Той ме ухажваше — каза момичето.

— И защо помисли, че има нещо нередно в неговото държание?

— Ами защото казваше, че скоро, много скоро щял да забогатее и да си живее като лорд. Смеех му се, мислех, че се шегува, но той говореше съвсем сериозно. Понякога му вярвах.