Джейн Кренц - Рандеву

— Дай да я видя! — Взе я Хари и започна да я разглежда напрегнато.

Питър надничаше през рамото му.

— Е, какво? — запита Шелдрейк.

— Това е списък с имената. Няма съмнение, това са членовете на клуб „Сабя“. Почеркът е на Сали.

— Познаваш ли някои от тях?

— Много странно… Това е старият код на Сали, с който тя ми предаваше информация през войната.

— Колко време ще бъде нужно да го дешифрираш? — попита Питър. — Като гледам, имената са около десетина.

— Няма да ми отнеме много време. Може би ще ми трябва повече, за да разбера кой от тях е Паяка — каза Хари, сгъна листчето и го пъхна в джоба си. — Хайде да тръгваме. Чака ни още много работа, преди да съмне.

— Аз с какво да помогна? — попита Аугуста.

— Отиваш в къщи, събуждаш прислугата, след това опаковаш багажа и рано сутринта към седем тръгвате с Мередит за Дорсет — каза сериозно Хари.

— В седем сутринта? Но, Хари, не искам да напускам града. Първо трябва да открием убиеца на Сали. Трябва да ми разрешите да остана.

— Съжалявам, но няма друга възможност. Трябва да заминеш. Паяка все още не е намерил списъка и е опасен повече от всякога — той я хвана за ръка и я повлече към вратата. — Питър, може би ще бъде добре и твоята годеница да замине веднага за Дорсет.

— Чудесна идея — каза Шелдрейк. — Не се знае какво може да й се случи в Лондон, докато аз търся Паяка. А и Аугуста ще си има добра компания.

— Много моля да престанете да ми налагате вашите планове. Имам глава и мога да мисля. Не искам да ходя в Дорсет — каза високо Аугуста.

— Ще отидеш — отговори натъртено Хари.

— Моля те, не настоявай…

— Не се тревожа само за теб. Боя се и за Мередит. Моята дъщеря, както и жена ми, трябва да бъдат на сигурно място. Имаме работа не с човек, а с чудовище и не зная докъде ще стигне в жестокостта си.

— Ти смяташ, че Мередит може да пострада? Но защо?

— Не ти ли е ясно, че ако Паяка реши да ме предизвика, той ще използва Мередит като мишена.

— О, да! Разбирам. Дъщеря ти е най-скъпото нещо, което притежаваш. Може би той знае това.

„Грешиш, Аугуста. Имам две най-скъпи неща. Това сте ти и Мередит“ — помисли графът, но не каза нищо. Нека смята, че дъщеря му е най-скъпото нещо, тъкмо щеше да се грижи повече за нея. Природата й беше — такава — винаги взимаше другите под своя закрила, винаги защитаваше по-слабите.

— Моля те, нуждая се от помощта ти. Когато е с теб, ще знам, че детето е вън от опасност. Трябва да я изведеш извън Лондон, преди да започна издирването на Паяка.

— Да, разбира се. Ще я пазя дори с цената на живота си.

— Ти също се пази — каза Хари и я погали нежно по бузата.

— Разбира се.

— Заедно с теб и Мередит ще пратя въоръжена охрана. Хората ще ви съпровождат по пътя и ще останат с вас, докато всичко не свърши.

— Въоръжена охрана?! Но какво означава това, Хари? — възкликна Аугуста.

— Нищо. Не е толкова вълнуващо, колкото изглежда. Две въоръжени момчета. Ще бъдат част от прислугата. Ако се наложи, ще ви защитават.

— Мередит ще бъде по-добре в имението — съгласи се тя. — На село всички се познават и когато се появи чужд човек, веднага се забелязва. А има и много кучета. Кучето винаги ще извести, ако някой непознат се приближи до къщата.

— Точно така. Клаудия ще дойде също с теб за компания. — Хари погледна Аугуста.

— Съмнявам се, че моята братовчедка ще бъде готова да тръгне за Дорсет в седем часа сутринта.

— Ще бъде. Искам да излезе извън града колкото се може по-скоро — каза Питър.

— Всичко е ясно… За Клаудия това ще бъде интересно преживяване.

Питър сви рамене при мисълта какво би си помислила годеницата му.

Около седем часа сутринта всичко бе готово за път. Хари стоеше на стълбата пред къщата, за да се сбогува с дъщеря си и жена си. Мередит беше много разочарована, че напуска столицата и всичките забавления. Но баща й беше обяснил, че се налага да заминат, защото има проблеми с имението и Аугуста трябва да бъде там и да го замества известно време. Тя прие това обяснение, но му напомни, че не е видяла почти нищо от Лондон.

— Скоро ще се върнеш и аз ще ви придружавам навсякъде.

— Ще бъде много хубаво, татко, да бъдем пак тримата — тя явно беше доволна, прегърна го развълнувана и си взе довиждане.

— Довиждане, Мередит — каза Хари, вдигна дъщеря си и я сложи на седалката в каретата, после се обърна към Аугуста, която идваше към тях.

Беше облечена в тъмнозелена рокля, с широкопола шапка на главата. Изглеждаше много елегантна, въпреки че беше бързала, за да тръгнат навреме. Грейстоун се усмихна.