Джейн Кренц - Рандеву

— Е, за сега всичко е наред — тя се изправи точно пред него, погледна го право в очите, сериозно, решително.

— Братовчедка ти ще те чака пред дома си. Преспете в гостилницата по пътя и утре сутринта тръгнете — разпореди Хари и после добави: — Ще ми липсваш много, Аугуста.

— И вие ще ми липсвате, милорд. Ще чакам завръщането ви с нетърпение… Много те моля, пази се, Хари!

— Ще се пазя.

Тя се наведе, после неочаквано вдигна главата си и го целуна пред всички. Хари я задържа в прегръдките си.

— Обичам те — промълви тя и се отдръпна леко.

— Аугуста… — той инстинктивно понечи да я задържи, ала жена му беше стъпила в каретата.

Графът остана на улицата и дълго гледа отдалечаващата се кола. Дълго след това в ушите му звучаха последните й думи. Толкова отдавна ги бе чакал. За първи път бе изрекла гласно това „Обичам те“. Заключената врата в него вече беше широко отворена. „Господи, аз също те обичам — каза си Хари. — Не съм осъзнавал досега, че ти си част от мен. Обичам те, Аугуста, обичам те!“

Той влезе в библиотеката, седна зад писалището и извади листа на Сали. Не му трябваше много време, за да дешифрира кода. Имената бяха единадесет. Някои познаваше, бяха загинали през войната. Други от тях не се бяха занимавали с шпионаж. Трети изобщо не му бяха известни. Може би Питър щеше да му разкаже нещо за тях.

Последното от имената в списъка обаче прикова вниманието му. Той беше впил поглед в белия лист, когато Питър влезе в библиотеката.

— Всичко е наред. Заминаха живи и здрави за Дорсет. Току-що ги изпратих и се простих с Клаудия. Мередит ти изпраща целувки и ти напомня, че все още не е разгледала Лондон. Иска отново да ходи на цирк — разприказва се Шелдрейк.

— А Аугуста? Каза ли нещо? — искаше му се да бъде сдържан.

— Каза, че ще се грижи за дъщеря ти — отвърна Питър.

— Тя е жена, на която може да се разчита — промърмори Хари.

— Да, така е — Питър се наведе над листа. — Какво откри? Има ли нещо интересно?

Без да продума, Хари обърна листа към Шелдрейк и видя удивения му поглед, когато стигна до последното име.

— Лъвджой?! Боже Господи! Всичко става ясно. Няма семейство, минало, близки приятели. Той е разбрал отнякъде, че правим разследване, и е искал да ни подведе по грешна следа. Опита се да ни подлъже, че Ричард Болингър е Паяка.

— Да, той е разбрал, че списъкът с имената е попаднал в ръцете на Сали.

— Отишъл е да го търси и я е убил. Мръсник! — изкрещя Питър, ръката му се сви в юмрук. — Добре.

Кога започваме?

— Тази вечер ще идем у Лъвджой и аз ще вляза в библиотеката му.

— Аз съм с теб. Тази вечер, нали?

— Да, ако ни се отдаде възможност.

Нямаха обаче възможност да влязат у Лъвджой същата вечер. Той имаше гости и Питър и Хари наблюдаваха светлините на дома му чак до сутринта.

На следващата нощ двамата изчакаха Лъвджой да отиде в клуба, промъкнаха се през прозореца и влязоха в библиотеката. Беше около полунощ.

— А, ето го и глобуса, за който ми говореше — каза Питър.

— Мисля, че не трябва да гледаме в глобуса. Лъвджой не скри, че има сейф, когато бях тук по повод полицата на Аугуста. Трябва да има още някое тайно място — отбеляза Хари.

— Да. Точно така. Там няма нужда да търсим — за всеки случай Питър отвори глобуса и надникна в него, но нищо не откри. Затвори го и се отправи към другия ъгъл на стаята.

Двайсетина минути по-късно Хари намери това, което търсеше. В една от дъските на пода бе видял ключалка.

— Шелдрейк, мисля, че открих това, което търся.

Графът бързо се справи с ключалката и извади малка метална кутийка. За секунда двамата замряха неподвижно. В коридора се чуха стъпки. Изглежда беше един от слугите, който се връщаше пиян от кварталната кръчма.

— Трябва да разгледаме съдържанието другаде.

Един час по-късно Хари, седнал удобно в кабинета си, отвори кутията. Първото нещо, което забеляза, бяха някакви скъпоценни камъни.

— Изглежда, че Паяка е взимал заплатата си не в пари, а в бижута — учуди се Питър.

— Да. Така изглежда — Хари изсипа кутията и пръстите му напипаха някакъв хартиен пакет. Той бързо развърза връвта, омотана около него. Между листата извади малко тефтерче, в което бяха отбелязвани дати и часове. Последната дата привлече вниманието му.

— Какво откри? — попита Питър. Хари прочете:

— Луси Ан, Уамът, петстотин лири, юли.

— По дяволите, какво означава всичко това? Да не би да има някоя дама в Уамът?

— Съмнявам се — промърмори Хари. — Уамът е на осем мили от имението ми. И там има пристанище.