Джейн Кренц - Рандеву

— Тази сутрин направих точно това. Запомни добре това, Аугуста. Не ми е много ясно чувството, наречено любов. Но ще очаквам от теб да си ми вярна и да ме уважаваш, както си уважавала членовете на твоето семейство.

— И аз бих настоявала за същото.

— Ще зависи единствено от теб.

— Добре, милорд, щом искате вярност, ще я имате. Но само дотук.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Ще имате единствено верността ми, докато не повярвате в любовта. Изобщо няма да ви обичам — тя се намръщи и се загледа през прозореца. Трябваше да го накара да разбере, че бракът не е само размяна на вярност.

— Ако това те задоволява…

— Значи не ви интересува дали ви обичам или не?

— Не, докато изпълняваш задълженията си на съпруга.

— Колко сте студен, милорд. Надявах се, че сте по-темпераментен.

— Никой не може да бъде по-безразсъден и по-темпераментен от един Нортъмбърланд-Болингър.

— Жалко — рече Аугуста, бръкна в плетената си чантичка и извади книгата, която беше взела да чете по пътя. Разтвори я и се зачете.

— Какво четеш? — попита Хари.

— Най-новата ви книга, милорд — тя дори не го погледна.

— Не я ли намираш доста суха и скучна?

— Не. Прочела съм всички ваши книги и смятам, че са интересни.

— Така ли?

— Да, защо не. Имат само един дефект.

— И какъв е той, мадам?

Аугуста повдигна вежди и го погледна право в очите. На устните й се появи усмивка, сладка и закачлива едновременно.

— Когато чета вашите книги, сър, се дразня от факта, че вие не отдавате важно място на жените в историята.

— Жените? — той я изгледа с празен поглед. След това се опомни. — Та жените не правят историята.

— Може би, защото такива като вас са писали историята. За жалост. Разбрах го, когато търсех картини за „Помпея“. Беше много трудна работа.

— Господи! Не мога да повярвам на ушите си! — Да го оценява една малка мъжкарана, която четеше Байрон и Уолтър Скот! Той се усмихна. — Нещо тайно ми подсказва, че ти ще бъдеш прекрасно допълнение към моя дом, милейди.

Имението „Грейстоун“ в Дорсет беше внушителна, стабилна сграда и с вида си напомняше за своя господар. То представляваше огромна къща в класически стил, която се подаваше сред безупречно подредената градина. Залязващото слънце се отразяваше в прозорците на големия дом, когато каретата спря отпред.

Изведнъж настана суматоха. Прислужниците веднага дотичаха, за да държат конете, да помогнат на багажа и да поздравят новата си господарка.

Аугуста наблюдаваше всичко с вълнение, докато Хари й помагаше да слезе от каретата. Това беше новият й дом. Тя си повтори това няколко пъти.

Макар че все още не можеше да усети промяната около себе си, тя вече беше графиня Грейстоун, съпругата на Хари. А това беше нейната прислуга. Тя най-после имаше дом.

Неочаквано през отворената врата на външните стъпала се появи момиченце, облечено в снежно-бяла, семпла муселинена рокличка, по която нямаше нито панделки, нито дори бастички.

— Татко! Татко, ти пристигна! Толкова се радвам!

Лицето на Хари се озари от лека усмивка, излъчваща топлина и обич.

— Чудех се къде си, Мередит. Ела и посрещни новата си майка.

Аугуста затаи дъх. Чудеше се как ли ще я поздрави детето.

— Здравей, Мередит. Много се радвам, че те виждам.

Мередит обърна глава и погледна Аугуста с умни очи, които явно бе наследила от баща си. Беше красиво дете.

— Ти не можеш да ми бъдеш майка. Моята майка е на небето — заяви тя.

— Това е дамата, която ще заеме нейното място — рече твърдо Хари.

Мередит изгледа изпитателно Аугуста и се обърна към баща си:

— Но тя не е толкова красива, колкото мама. Виждала съм портрета й. Косата й там е руса, има добри сини очи. Няма да казвам на тази дама „мамо“.

Сърцето на Аугуста се сви, но тя събра сили и се усмихна, като видя, че Хари се готви за сериозен разговор.

— Мередит, сигурно не съм толкова красива, колкото майка ти. Ако ти приличаш на нея, тя наистина е била много красива. Можеш да ме наричаш както си искаш. Няма нужда да ми казваш „мамо“.

— Мередит ще покаже своето уважение и ще се обръща към теб така, както й кажа — намеси се Хари.

— Сигурна съм в това. Но има и други добри обръщения, нали така, моето момиче? — Аугуста се усмихна приветливо на детето.

— Да, мадам — Мередит погледна сконфузено баща си.

Хари свъси вежди:

— Тя ще те нарича „мамо“. Това е последната ми дума. Мередит, къде е леля ти Клариса?

На стълбите се появи висока, кокалеста жена, облечена в строга сивобежова рокля.