Джейн Кренц - Рандеву

— Върни се в леглото, Аугуста.

— След малко. Мисля си за нашия брак — тя гледаше през прозореца. Беше скръстила ръце на гърдите си.

— Какво има да мислиш? Всичко е ясно!

— Да, за теб е ясно, защото си мъж.

— А, започва един от интересните разговори!

— Радвам се, че го намираш за интересен.

— Не толкова интересен. Всичко това е загуба на време. Ти просто имаш пристрастие към подобни разговори, любима.

— Хари, понякога си много арогантен и надут.

— Добре, искам да ми кажеш защо смяташ, че съм именно такъв.

— Ами, ето, не мислиш ли, че в този момент си нахален, невъздържан, арогантен и прочее… Искам да ти кажа нещо и те моля да му обърнеш внимание.

— Слушам, мадам! Моля, продължавайте — той скръсти ръце под главата си и се опита да направи сериозна физиономия. Не му беше много лесно, защото тя изглеждаше толкова съблазнителна, че той се възбуди отново. Лунната светлина проникваше през прозореца и огряваше бедрата й. Искаше му се час по-скоро да я вкара пак в леглото. Представи си я легнала по гръб, с разтворени и вдигнати крака, лепнещи от сладката влага.

— Хари, слушаш ли ме?

— Да, любима.

— Искам да поговорим за нашите отношения. Ние сме съвсем различни, идваме от два различни свята. Ти си старомоден мъж, известен учен. Аз пък съм необуздана, твърдоглава, пълна с модерни разбирания.

— Не виждам никакви проблеми — той продължаваше да си мисли как за две-три минути ще я възбуди, след това ще му трябват приблизително пет, за да се овлажнят сладките й устни…

— Без съмнение ние с вас сме много различни по темперамент и маниери, сър. Напълно противоположни сме.

Хари продължи да си фантазира как я обръща по корем, а после я кара да коленичи по гръб към него. Това нямаше да му отнеме повече от двадесетина минути. Тя все още беше съвсем млада и неопитна за еротични изживявания.

— Зная много добре, че вие се оженихте доста бързо за мен заради случката в каретата на лейди Арбътнот…

А Хари продължаваше да си я представя легнала върху него така, че той може ясно да наблюдава лицето й…

— Ще си позволя да отбележа, милорд, че независимо от лошата репутация на рода ми моето семейство има чувство за дълг, не по-малко от вашето. Уверявам ви, независимо от това, че вие не ме обичате и изобщо не се интересувате колко ви обичам…

— Аугуста, моля те, повтори — думите й нарушиха еротичните му фантазии.

— Искам само да кажа, милорд, че зная своите съпружески задължения. Ще ви уважавам така, както се уважава един съпруг. Аз все пак съм Нортъмбърланд-Болингър и зная своя дълг. Чувството ми за отговорност и достойнство не е по-малко от вашето. И можете да разчитате на казаното от мен.

— Значи ти ще си добра съпруга само защото си задължена да правиш това? Така ли да те разбирам? — той се вбеси.

— Точно така, милорд. Искам да ви уверя, че хората от моето семейство държат много на думата си.

— Господи! Ще ми изнася лекция за достойнствата и задълженията на съпрузите по това време на нощта? Аугуста, веднага лягай! Имам да ти кажа нещо интересно.

— Сериозно ли говориш? — лицето й бе тъжно.

— Съвсем сериозно — Хари отметна завивките и скочи, взе я на ръце и я положи на леглото.

Аугуста понечи да каже нещо, но той затвори устата й с целувка. Не беше изчислил правилно времето. Не минаха дори и петнадесет минути, когато той обърна Аугуста по корем и тя застана на колене, с гръб към него. И отново из къщата се разнесоха нейните викове на възторг и наслада. Хари разбра, че всичките й мисли за задълженията и достойнството отдавна се бяха изпарили.

На следващата сутрин, облечена в светложълта рокля и с богато набрано френско боне на главата, Аугуста се изкачи на горния етаж и отиде при заварената си дъщеря. Откри я в класната стая. Мередит, облечена в друга скромна и чистичка бяла рокля, седеше на стар и изпоцапан с мастило чин. Пред нея лежеше разтворена книга. Когато Аугуста отвори вратата, тя я изгледа учудено.

Клариса Флеминг, седнала зад голямото писалище, вдигна глава и погледна въпросително. Намръщи се, като видя кой беше нарушил тишината.

— Добро утро — каза весело Аугуста и заоглежда любопитно стаята, пълна с глобуси, карти, пера за писане и книги. Класните стаи винаги си приличаха.

— Добро утро, мадам — кимна Клариса. — Мередит, поклони се на новата си майка.

Мередит стана и направи реверанс. Погледът й излъчваше самоувереност.

— Добро утро, мадам.

— Мередит, знаеш много добре, че господин Грейстоун настоява да наричаш дамата „мамо“.