Джейн Кренц - Рандеву

Аугуста погледна към книгата й. Беше „Кублан Хан“ на Колеридж.

— И аз имам намерение да я прочета. Какво мислиш за нея?

— Изключителна. Доста нереална. Той твърди, че цялата история му се явила, когато се пробудил от сън, предизвикан от опиум… — Сали се обърна към Клаудия: — Но да оставим тези фантазии. Кажи, какво мислиш за нашия клуб?

— Мисля, че вашият иконом прилича на някой, когото познавам.

— Предполагам, че походката му ти напомня за нашия куц градинар. Той страда от ревматизъм — отбеляза Аугуста.

— Може и да си права.

— Значи утре ти ще се омъжиш със специално разрешение и веднага ще заминеш за Дорсет, мила моя? — попита Сали.

— Колко бързо се е разпространила мълвата наоколо! — Възкликна Аугуста.

— Разпространи се още тази сутрин в „Помпея“. Не мога да повярвам.

— Идеята не беше моя, а на Грейстоун. Между другото открих една черта у годеника си, която не ми беше позната досега. Той е необуздан.

— Необуздан? Не мисля, че това е най-точната дума за Грейстоун.

— А коя?

— Прикрит. Проницателен и умен. Един изключителен, необикновен мъж — Сали отпи глътка чай.

— Знаеш ли, че той има навика да знае всичко, което аз мисля или върша. Независимо дали това е тайно или не. Имам чувството, че до мен е онзи, човекът с прозвището Немезида.

Сали разплиска чая върху ръката си, после го попи с носната си кърпичка. Очите й светнаха:

— Немезида? Колко странно. Немезида…

На другия ден следобед Аугуста също мислеше за това през цялото време, докато пътуваше в каретата към Дорсет.

Сватбената церемония беше кратка. Грейстоун бързаше. Не обърна внимание на бялата муселинена рокля на булката, не забеляза дори дълбокото й деколте. Той настояваше час по-скоро да напуснат Лондон. Сега седеше замислено срещу Аугуста. Това беше първото им пътуване заедно след преживяното онази нощ. Тя не можеше да чете — пейзажът наоколо я впечатляваше и разсейваше. Тя се сгуши в медночервената си пелерина и започна да премята в ръце чантичката си, като отвреме-навреме хвърляше поглед към Грейстоун. Той изглеждаше строен и силен в новите си ботуши, бричове и елегантно ушит жакет. Бялата му вратовръзка беше завързана безупречно. Образец на мъж и джентълмен.

„Образец“ — тъжно си помисли Аугуста. Как изобщо ще живее с него според неговите канони…

— Какво ти е, Аугуста?

— Нищо, милорд.

— Сигурна ли си? — попита тихо той.

— Имам усещането, че с мен се случва нещо нереално, сякаш всеки момент ще се събудя и ще открия, че съм сънувала.

— Надявам се, че не го искаш. Ти си вече омъжена.

— Да, милорд.

— Вълнуваш се, нали?

— Донякъде — тя се замисли за това, което я очакваше — дъщеря, нов дом, съпруг, чиято първа жена е била идеал за благоприличие…

— Ще се опитам да бъда добра съпруга, Хари.

— Наистина ли? Ще бъде много интересно.

— Досега съм правила доста грешки и разбирам, че пред мен стои трудна задача. Естествено, няма да ми бъде леко да живея съобразно с твоите изисквания за съпруга. И да се старая да приличам на Катрин.

— Моята бивша съпруга беше лъжкиня, една лицемерна кучка — каза спокойно Хари. — Последното нещо, което трябва да правиш, е да й подражаваш!

Аугуста погледна смаяно Хари.

— Не ви разбирам, милорд, всеки знае, че вашата съпруга е била изключителна и прекрасна жена.

— Зная. И не бива да разочаровам околните, като говоря противното — рече горчиво Хари. — По време на годежа ни не ми разрешаваше нищо повече от една-две целувки и аз си мислех, че го прави от чиста добродетелност.

— Да — Аугуста леко се изчерви, припомняйки си колко много неща му бе позволила, докато бяха сгодени.

— През първата ни брачна нощ тя се държа с мен толкова студено, както и през годежа. Аз подозирах, че има друга причина. Когато настоях да ми каже, тя се разплака и призна, че обича друг и че му се отдала в момента, в който разбрала, че ще я омъжат за мен.

— Била е длъжна да се омъжи за вас? Защо?

— Заради титлата и богатството ми. Нейните родители настояваха и тя се бе съгласила. Нейният любовник беше бедняк.

— Много тъжно. Съчувствам и на двама ви.

— Би ли ми повярвала, че ако знаех за това преди брака, аз щях да я пусна да избяга с него? Дори щях да им дам пари. Но бях изправен пред свършен факт. Тя ми каза, че съжалява и че ще направи всичко възможно да бъде добра и вярна съпруга. Повярвах й. Бога ми, може би, исках да й вярвам.

— Не би трябвало да й се сърдиш, че не е била девствена.