Джейн Кренц - Рандеву

— Благодаря — тя започна да се успокоява. Стори й се, че Лъвджой говори истината.

Отново настъпи мълчание. Аугуста не знаеше какво повече да каже. Бяха започнали нова игра. Тя механично теглеше карти и с треперещи пръсти ги поставяше обратно на масата.

— Чух за някакви документи, които впоследствие били намерени до тялото му. Секретна военна документация.

Аугуста замръзна.

— Те са били поставени нарочно, за да го уличат в измяна, господине. Но ще дойде ден, когато аз ще опровергая всички слухове. Ще докажа на всички, че той е невинен.

— Поставили сте си благородна цел. Но как ще докажете всичко това?

— Не зная. Но се надявам, че има справедливост на този свят.

— О, моя мила госпожице Болингър. Не сте ли разбрали досега, че светът, в който живеем, е несправедлив?

— Не вярвам в това.

— Вие сте малка глупачка. Може би ще ми кажете нещо повече за случилото се с брат ви. И аз ще ви помогна, имам опит в тия работи.

— Вие?!

Той се усмихна снизходително.

— Когато бях на континента, се занимавах с разследване. Срещал съм се с хора, които са продавали и предавали информация. Това са неприятни неща, госпожице, но така е по време на война. Работата ми в полка винаги е била свързана с риск.

— Да, разбирам — В Аугуста се породи плаха надежда. — Предполагам, че сте се справяли успешно.

— Естествено.

— Мога ли да ви помоля да ми помогнете в тази трудна задача — да докажа пред обществото, че брат ми е невинен? — тя се задъхваше от вълнение.

Лъвджой се намръщи и отново раздаде картите.

— Не съм сигурен дали това ще ви бъде от полза, госпожице Болингър. Брат ви е бил убит две години преди абдикацията на Наполеон. Нали?

— Да, така е.

— Ще бъде много трудно да се започне разследване. Имайте предвид, че не са останали никакви следи. Или може би вие знаете откъде да започнем?

— Не. Не зная. Смятам, че е безсмислено — надеждата на Аугуста бавно угасна.

Тя се загледа в зеленото сукно на масата. Помисли си, че единственото нещо, останало от Ричард, беше листчето, скрито в нейната кутия за бижута — нещо като стих, написан със собствената му кръв. Но това едва ли бе улика, заслужаваща да се спомене.

Лъвджой се усмихна.

— Все пак, разкажете ми каквото знаете, пък аз може и да помисля. Разкажете ми всичко, за което се досещате.

Аугуста започна да разказва, а играта продължи. Тя отговаряше на всички негови въпроси. Опита се да си спомни и назове имената на близки и приятели на Ричард, каза му къде брат й е прекарал последните месеци от живота си. Лъвджой обаче явно не виждаше нищо важно в нейната информация. Продължаваше да я разпитва и разпитва, а Аугуста играеше, без дори да погледне внимателно картите си. Когато разговорът-разпит приключи, тя хвърли око в листа с резултатите и разбра, че той я е победил с хиляда лири.

— Господи! Нямам толкова пари.

Да отиде до чичо си и да иска пари от него беше невъзможно. Сър Томас бе доста щедър към племенницата си, но на Аугуста й беше неловко да го кара да плаща дълговете й на карти. Това щеше да скандализира горкия човек…

— Не се притеснявайте за дълга си, госпожице Болингър. Не бързайте. Дайте ми само бележка или полица, че ми дължите пари. Ще ми платите тогава, когато ви е удобно.

Аугуста мълчеше. Осъзнала какво е направила, тя се подписа на някаква бележка и понечи да стане от масата. Краката й трепереха. Струваше й се, че ще припадне.

— Моля да ме извините, господине. Трябва да се върна в залата. Братовчедка ми ще се чуди къде съм.

— Добре. Уведомете ме кога ще бъде възможно да уредим дълга. — Лъвджой бавно се усмихна.

Едва сега Аугуста забеляза святкащия му лисичи поглед.

— Господине, бихте ли ми обещали, че като истински джентълмен няма да споменавате пред никого за този дълг — нито пред чичо ми, нито пред… някой друг?

— Като казвате „някой друг“, имате предвид вашия годеник Грейстоун? Няма да му хареса това, че годеницата му играе карти и прави дългове.

Аугуста се притесни още повече. В каква каша се бе забъркала! Вината за всичко си беше нейна.

— Бъдете сигурна, че ще запазя тайната — Лъвджой се усмихна подигравателно и се поклони. — Имате думата ми.

— Благодаря.

Аугуста бавно тръгна към залата и потъна в шума, смеха и светлината. Непрекъснато си повтаряше, че постъпи като истинска глупачка.

Първият човек, когото съзря, беше Хари. Той я бе видял и сега си проправяше път към нея. Аугуста го погледна и изпита желание да се хвърли в прегръдките му, да признае всичко, да поиска съвет.