Джейн Кренц - Рандеву

Облечен в строг официален костюм, с красива бяла вратовръзка, Грейстоун изглеждаше изключително мъжествен. Ако му се изпречеше Лъвджой или двама-трима като него, той с лекота би се справил с тях. Аугуста едва сега осъзна, че самото присъствие на нейния годеник й вдъхваше сила и твърдост. Той беше мъж, на когото можеше да се разчита дори ако си направил грешка от чиста глупост като нея тази вечер. Ала за жалост Грейстоун не понасяше човешката глупост.

Аугуста изпъна рамене. Проблемът си беше неин. Трябваше да намери начин да плати дълга си, без да намесва Хари. Един Нортъмбърланд-Болингър винаги сам уреждаше сметките си и пазеше честта си.

Аугуста наблюдаваше как Хари се промъкваше между танцуващите двойки и се насочваше към нея. Тя с ужас забеляза, че е обезпокоен и ядосан. Погледът му бе насочен към вратата на игралната зала.

— Добре ли си? — попита остро той.

— Да, добре съм. Тук е много топло, нали? — тя разтвори ветрилото си и го размаха, докато търсеше в съзнанието си тема за разговор.

— Отдавна ли сте тук?

— Пристигнах преди няколко минути — той присви очи и я изгледа изпитателно. — Искаш ли да хапнеш нещо?

— Ще бъде чудесно. Бих искала да поседна за малко — В действителност искаше да седне, преди да е припаднала. Когато Хари й предложи ръката си, тя се хвана за него като удавник за сламка. Чак когато похапна от пая, пълнен с раци, и опита пунша, който Хари й донесе, Аугуста се поуспокои и започна да разсъждава нормално. Единственото разрешение на проблема беше да продаде рубинената огърлица, останала от майка й. При мисълта, че ще се раздели с нея, очите й се напълниха със сълзи. Но тя беше постъпила глупаво и сега трябваше да заплати за това.

— Аугуста, сигурна ли си, че нищо лошо не се е случило? — отново попита Хари.

— Да. Напълно. Паят има вкус на стърготини.

Хари вдигна вежди.

— Ако има нещо, което те притеснява, кажи ми.

— Това ще зависи от вас.

— От мен? Защо?

— Защото не зная как ще се отнесете към моите проблеми.

— Разбирам. И се страхуваш дали ще ги разбера?

— Няма да се поколебая да ги споделя с вас, господине…

Хари присви очи.

— Не забравяй, че си моя годеница.

— Не е нужно да ми го напомняте непрекъснато. Зная го със сигурност от няколко дни.

Аугуста можеше да отиде само в „Помпея“ и да поиска съвет за случилото се през миналата нощ. Когато вратата на клуба се отвори, пред нея се появи вечно мърморещият Шръгс.

— А, вие ли сте, госпожице Болингър? Знаете ли, че членовете на клуба се бяха обзаложили за годежа ви?

Радвам се да науча, че някой все пак е спечелил от тази работа — промърмори тя и прекоси коридора. Спомни си за лекарството, което му бе дала преди седмица. — Помогна ли ти моето лекарство, Шръгс?

— Действа безупречно, смесено с бренди. За жалост не мога да накарам никоя от камериерките да ми асистира, за да усетя по-добре ефекта му.

— Щастлива съм да го чуя — усмихна се Аугуста.

— Оттук, госпожице Болингър. Лейди Арбътнот ще се радва да ви види.

В клуба имаше няколко дами, които четяха вестници или пишеха по бюрата. Любовните афери на Байрон и Шели вдъхновяваха много млади дами и ги подтикваха към творчество.

Тя прекоси залата и се насочи право към камината. Сали седеше до огъня и за щастие беше сама.

— Здравей, Аугуста. Как си?

— Никак. Забърках се в ужасна каша. Дойдох при теб за съвет — тя седна близо до приятелката си, наведе се към нея и заговори шепнешком: — Кажи ми, как мога да заложа огърлицата си?

— О, Господи! Нали не говориш сериозно? — Сали затвори книгата, която четеше. — Моля те, разкажи ми всичко отначало!

— Постъпих като първия глупак.

— Понякога всички ние постъпваме така.

Аугуста пое дълбоко въздух и разказа всичко от игла до конец. Сали я слушаше внимателно, а накрая кимна с разбиране.

— Естествено че трябва да върнеш дълга си, мила. Това е въпрос на чест.

— Така е. Нямам друг избор.

— Огърлицата на майка ти ли е единственото нещо, което можеш да заложиш?

— Боя се, че да. Всички бижута, които имам, са подарък от чичо Томас и нямам право да заложа нито едно от тях.

— Не смяташ ли за нужно да отидеш при чичо си и да му разкажеш всичко?

— Не. Ще се наскърби и ще се разочарова от мен. Хиляда лири са доста голяма сума, а той е бил твърде щедър към мен.

— Предполагам, че сър Томас ще ти даде и зестра.

— Мисля, че да.

— Надявам се да е така — каза Сали сухо.

— Не знаех, че чичо Томас трябва да дава зестра. Изобщо, защо мъжете никога не решават това заедно с жените? Те се отнасят с нас като с малоумни и искат да изглеждат в очите ни като божества.