Джейн Кренц - Сънят

Той седна по-удобно и й помогна да се настани до него. После започна да масажира раменете й някак свойски. Тя въздъхна и се намести за масажа.

— По-добре ли е? — попита той. Тя изглеждаше прекрасно сутрин, рече си Колби, дори след като беше прекарала нощта върху каменния под, уязвима, отпочинала и секси.

— Много по-добре. Колби, ние сме в нишата. Как, по дяволите, попаднахме тук? Не си спомням да сме се местили. — Тя намръщено се огледа наоколо. Тогава забеляза разхвърляните дрехи.

Може би не си спомня абсолютно нищо, помисли си той, леко засегнат. Все пак, беше в състояние на полусън.

— Пренесох те тук, когато вятърът взе да носи пръски вода в главното помещение. Ако бяхме останали там, сега щяхме да сме вир-вода.

— О, предполагам трябва да ти благодаря. Но колкото по-бързо се измъкнем оттук, толкова по-добре. Нищо лично, но от това място ме полазват тръпки.

— Боеше ли се снощи? — попито тихо Колби и стана на крака.

Тя изненадано го погледна.

— Не, съвсем не. Не харесвам мястото, но признавам, че не почувствах наистина клаустрофобия. Всъщност, спах невероятно добре, като се има пред вид всичко останало.

— Тя се изправи и се зае бързо да се облича. — А ти? Да не умираше от страх като последния път, когато си бил тук?

Той поклати глава. Защо нищо не споменаваше за това, че непредвидено и непредпазливо бяха правили любов? Дори докато обличаше дрехите, които предната нощ той беше захвърлил във вихъра на страстта, тя се държеше така, сякаш нищо необичайно не беше се случило.

— Не, изобщо не беше като миналия път.

Всъщност нищо досега не беше му се струвало толкова правилно като правенето на любов с Даяна тук на пода в пещерата. Той беше огорчен, че тя не го споменаваше. Искаше му се да я попита: „На теб хубаво ли ти беше?“, само за да чуе какво ще каже.

— Надявам се бурята да е утихнала. — Тонът на Даяна беше непринуден.

— Хайде да видим какво става там навън. Готова ли си?

— Повярвай ми, нямам никакво желание да се мотая тук. — Тя тръгна след него навън от нишата. — Но ще кажа, че може би това е най-необикновената среща в живота ми.

— Като писател на романи на ужасите мислех, че има за какво да се гордея. Мъж като мен не може да кани любимата си на обикновени срещи. Тя може да си помисли, че той я мами.

— Имаш право.

Той разбра, че тя щеше да се държи по обичайния си сдържан начин. Така да бъде. Щом не желаеше да говори за това, проклет да е, ако той спомене нещо. Но Колби усети, че това го дразни неимоверно. Тази жена беше прекалено независима. Поемаше твърде много отговорности и всякакви рискове. По дяволите, и той участва в случилото се. Би трябвало тя да му каже нещо за това, а не да се опитва сама да се справи с всичко.

За първи път се замисли дали Даяна някога се е обръщала за помощ към мъж в кризисни ситуации, дали се е опирала на мъж, когато положението стане непоносимо. Дали изобщо е молила някого да сподели отговорността заедно с нея.

Колкото повече я опознаваше, толкова повече го обземаха съмнения. Той недоумяваше какво ли трябва да й се случи, за да се обърне към него за помощ и утеха. Вероятно някакво абсолютно природно бедствие, например земетресение осма или девета степен.

Колби влезе в главното помещение и се успокои, щом видя воала от ревяща бяла вода пред входа на пещерата.

— Имаме късмет. Слънцето е изгряло и вятърът е спрял. Не би трябвало да имаме затруднения надолу по пътеката.

— Надявам се, че не сме накарали Брандън и Робин да се тревожат много — отвърна Колби. — И без това си имам достатъчно проблеми сега.

Даяна го погледна особено, но не каза нищо, докато той я водеше надолу по ръба.

Колби остави Даяна пред къщата й, размени няколко епитета с недоволния Спектър, който очевидно бе обиден, че е бил оставен сам през цялата нощ, и се отправи към къщата на леля Джес. Погледна часовника си. Беше едва седем часа. Брандън ставаше рано като него, но Колби имаше предчувствие, че Робин нямаше да е станала все още. Тъкмо щеше да има възможност да поговори с Брандън на спокойствие.

Може би Даяна имаше право, помисли си той, докато паркираше джипа и изкачваше стъпалата на входната площадка като вземаше две наведнъж. Може би хлапето беше в капан и дойде при него, за да намери изход. На деветнадесет мъжът лесно можеше да попадне между чука и наковалнята.

Особено, когато е замесена жена.

Ще отстъпи, реши Колби. Ще последва съвета на Даяна. Ще даде възможност на Брандън да се доближи до баща си, възможност да говори с него, без да се чувства застрашен. Двамата с Брандън винаги са имали добри взаимоотношения. Сега беше моментът да се опрат на деветнадесетгодишната солидна връзка между бащата и сина.