Джейн Кренц - Сънят

Тя продължаваше да се опитва да проумее неразбираемото си поведение. Любовните й връзки бяха много малко, и винаги преминаваха предпазливо и дискретно. Никога не беше се будила посред нощ, за да се отдаде на обсебващата я страст, както се случи снощи. Все още не можеше да повярва, че онази жена в пещерата беше тя.

Когато Даяна пристигна на паркинга пред пощата, нямаше и следа от джипа на Колби, но там стоеше стария кадилак на Маргарет Фулбрук. Жената не беше в колата. На предната седалка седеше нейният начумерен и набит служител.

— Пожелай ми късмет — рече Даяна на Спектър и отвори вратата на колата, за да излезе. — Може и да не ме забележи. — Днес нямаше желание да се занимава с Маргарет Фулбрук. Горчивината на въпросната госпожа можеше да охлади душата на всеки, който се доближи твърде близо до нея.

Но Маргарет Фулбрук забеляза Даяна. Тя излизаше през стъклената врата, тъкмо когато младата жена се канеше да я отвори. Даяна задържа крилото, заета с философски мисли за неизменната същност на човешките личностни маниери.

— Вие да не сте жената, която Савагар е прибрал за лятото? — без прелюдия попита Маргарет Фулбрук. Тъмните й очи просветнаха на фона на студеното й лице.

— Аз съм Даяна Прентис — спокойно отвърна Даяна.

— Искам да говоря с вас.

Даяна разшири очи.

— Така ли?

— Елате с мен. — Тя мина край Даяна и се насочи към кадилака. Очевидно жената беше свикнала да издава нареждания, на които околните се подчиняват.

Даяна вдигна рамене и я последва, изпълнена с мрачни предчувствия. Начумереният Хари замислено излезе от кадилака и отвори вратата на пасажерското място за работодателката си.

— Благодаря, Хари. — Госпожа Фулбрук се настани на седалката, сякаш сядаше на трон. Изчака мъжът да се върне на шофьорското място, след което насочи свиреп поглед през стъклото на прозореца. — Виждала ли сте внука ми?

Даяна осъзна, че трябваше да очаква такъв въпрос. Но тази сутрин съзнанието й беше заето с други мисли.

— Да, запознах се с него. Вечерях с него и с Колби онзи ден.

— Казаха ми, че има очите на фамилията Фулбрук. Вярно ли е?

Даяна са взря в интелигентните очи на Маргарет Фулбрук.

— Да, госпожо. Вярно е. Той е едни прекрасен млад мъж.

— Чух, че довел момиче. Може би се е метнал на баща си в това отношение.

— Да, има си приятелка. Повечето млади мъже си имат приятелки на тази възраст. — Даяна прокара ръка по капака на кадилака и нехайно добави, — току-що е завършил първата си година в колежа. Справя се много добре, доколкото разбирам. Смятам, че възнамерява да стане инженер.

Маргарет Фулбрук изсумтя:

— Може би ще постигне повече от баща си.

Даяна не успя да сдържи усмивката си.

— Ако говорите за финансови успехи, госпожо Фулбрук, уверявам ви, Колби се справя чудесно.

— Четох една от ужасните му книги. Пълни глупости. Само чудовища, кръв и мръсотии. И разни там кошмари.

— Не всеки умее да пише за кошмари. Колби има истински талант.

— Копеле. Няма никакъв талант. Поне не талант, достоен за уважение. — Но думите й не бяха яростни. Госпожа Маргарет Фулбрук толкова много пъти беше наричала Колби копеле през последните двадесет години, че вече нямаше откъде да черпи жлъч.

— Предполагам, че издателят му няма да е съгласен с вас — тихо рече Даяна.

— Ха, какво ме интересува издателят му? — жената замълча с поглед, вперен в предното стъкло. — Какво представлява той? — най-после попита тя.

— Кой, Колби ли?

— Не! Не Савагар. — Край устата й се появиха бръчици. — За него знам много добре. Прелъстител на невинни млади момичета. Некадърен, окаян и прозрачен опортюнист, който се опита да си улесни живота като се ожени за дъщеря ми. Но всичко му се върна. Направих всичко, за да не получи и цент. Дори един цент, Бога ми.

— А той някога молил ли ви е за пари?

— Не става въпрос за това! Ако не е молил, то е защото бързо е съобразил, че от мен няма да получи нищо. Колби Савагар не ме интересува. Питах ви що за човек е моят внук. Савагар напълно ли го развали?

— Брандън е интелигентен, образован, с добри обноски, възпитан и удивително чувствителен млад мъж. Много го харесвам.

— Без съмнение Савагар ви е промил мозъка. — Без съмнение.

— Деветнадесет години — бавно рече Маргарет Фулбрук. — Деветнадесет години. Не съм виждала сина на Синтия от погребението.

— Чия е вината?

— На Савагар, разбира се. Той така и не доведе момчето да ме види.

— Предполагам, защото е знаел, че не искате да имате нищо общо нито с него, нито с Брандън. Доколкото знам ясно сте изразила желанието си на погребението.