Джейн Кренц - Сънят

— Как успя да ме накараш да го направя? Днес следобед трябваше да работя над книгата си. Дори не съм сигурен, че ще намеря пътеката. Внимавай къде стъпваш и се движи плътно зад мен. — В командите на Колби се долавяше леко недоволство. Подготвяше се да поведе Даяна зад ревящата вода.

— Да, велики водачо. Слушам и се подчинявам. И честно казано, не знам как те накарах да го направиш. Предполагам, че съм те хванала в лош за теб момент. — Даяна му се усмихна през гъстата мъгла. Едри пръски вода намокриха предната част на ризата й.

Очите на Колби светнаха. Погледът му се спря върху мокрото петно. Памучната материя се залепи за тялото й и очертаваше сладко заоблените хълмове на гърдите й и набъбналите зърна.

— Не носиш сутиен — съобщи той. — Приличаш на участничка в „Мис мокра тениска“.

— На много конкурси „Мис мокра тениска“ ли си бил? — попита Даяна, дълбоко заинтригувана.

— Ще се изненадаш от разнообразието на програмите на спортните канали в днешно време.

— Представям си. — Тя беше предположила, че ще й е по-лесно да се катери по скалите, ако не я стяга сутиен, но беше забравила за предсказуемия ефект от постоянната мъгла около водопада „Окованата жена“. — Сигурен ли си, че наистина има пътека зад водопада?

— Преди двадесет години имаше. Широк гранитен ръб. Все още трябва да е там. Облечи си дъждобрана. От другата страна на водопада е мокро. — Той навлече водоустойчивия шлифер, който беше донесъл. — Поне не се налага да се занимаваме с идиотското ти куче днес.

— Не му хареса, че го оставяме в къщата.

— Ще го преживее — дрезгаво обяви Колби. — А и със сигурност нямаме нужда от него на този ръб.

Даяна развърза жълтия си дъждобран и намести качулката. След това разговорът затихна и само от време на време Колби й даваше напътствия на висок глас. Ревът на водата не им позволяваше да говорят нормално.

След няколкоминутно търсене Колби намери следата. Изненадващо лесно те се изкачваха по стръмнината до половината на скалата. Странно беше усещането зад водопада. Даяна се чувстваше така, сякаш беше попаднала в друг свят.

Талазите представляваха огромен, непроницаем щит от шум и сила и препречваха гледката към долината и града. Стичащата се вода внушаваше страхопочитание. Скалистият ръб изглеждаше безопасен, но на нея й се струваше, че ако човек се подхлъзне и падне, нямаше почти никакъв шанс да оцелее.

Достигнаха зейналата паст на пещерата „Окованата жена“ след около десет минути. Даяна пристъпи през входа с чувство на облекчение. Изкачването не беше особено предпазливо, но падащата вода само на инчове от тях всяваше смущение.

В пещерата беше доста тъмно, но не и непрогледно. Част от ярката слънчева светлина отвън проникваше през водната стена и леко осветяваше вътрешността.

Колби включи фенера, който висеше на колана му, и направи няколко стъпки навътре. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-тъмно ставаше. Шумът от водопада заглъхна и те отново можеха да разговарят нормално.

Даяна насочи лъча на силния фенер, който висеше на колана й и се взря във влажните стени на пещерата.

— Значи тук той я е държал окована. Колко отвратително.

Колби я погледна.

— Спокойно, скъпа. Това е само една легенда. Нали си спомняш?

— След някой друг час слънцето залязва. Чудя се как ли изглежда водата от тази страна, когато се обагря в червено.

— Като няколко тона кръв, които се сгромолясват точно пред очите ти.

— Понякога въображението ти е твърде развинтено.

— Риск на професията на писателя на романи на ужасите.

Даяна се огледа.

— Тук ли прекара нощта? На този мокър под?

— Не. — Колби вървеше към дъното на пещерата. — Къде отиваш?

— Щом съм тук, реших, че мога да проверя дали мястото, където прекарах нощта, си е все още същото.

Тя го последва, обхваната от любопитство.

— Искаш да кажеш, че пещерата не е само това помещение?

— Уф. Стой до мен. Спомняш ли си, че ти казах колко уплашен бях онази нощ?

— Спомням си.

— Ами, поогледах наоколо, за да намеря сравнително сухо място за спане и накрая попаднах в една наистина странна ниша. Входът е скрит в дъното на главното помещение. Открих го съвсем случайно. Имай търпение само да го видиш.

— Колби, не знам дали искам да отивам още навътре.

— Тогава остани тук. Ще се бавя само няколко минути. — Той вървеше покрай стената на пещерата и потъваше в мастилената тъмнина.

— О, не, недей. И аз мога като теб.