Джейн Кренц - Сънят

— Рали Броктън от „Недвижими имоти“ ми каза веднъж, че си му наредил да поддържа къщата и да я дава под наем през лятото.

— След като умря леля Джес не знаех какво да правя с нея.

— Значи си тук да се погрижиш за тази работа и да завършиш поредната книга на ужасите, а?

— Точно така. Мислех, че Фулбрук Корнърс може да ми предложи вдъхновение за писане — сухо обясни Колби.

— Вдъхновение? Тук? Шегаджия!

— Нали?

— Като си помисля, водопадът „Окованата жена“ може и да е вдъхновение за един писател на ужасите — бавно отбеляза Спунър. — Спомняш ли си онази нощ, която възнамерявахме да прекараме там?

— Спомням си.

— Ти на никого не каза, че не съм останал с теб в проклетата пещера.

— Нямаше смисъл.

— Май никога не съм ти благодарил, че си държа езика зад зъбите.

— Остави, Еди. Беше толкова отдавна. Сега няма значение.

— И аз така предполагах. Сега няма значение. Вече нищо няма значение.

Даяна стоеше и се взираше във водопада „Окованата жена“. Водните пръски мокреха косите й, вълнената й блуза и панталоните й с цвят от каки. Скалите в подножието на водопада бяха хлъзгави. Тя едва не падна на няколко пъти, докато се опитваше да се добере максимално близо, за да види скрития вход на пещерата. Все още не можеше да го забележи през гърмящата вода.

И все още не знаеше със сигурност защо дойде да погледне още веднъж водопада същия следобед. Нещо в това място я накара да се върне и отново да погледне. Тя се взираше нагоре, опитвайки се да си представи пътека зад бялата завеса. Скалата зад водопада беше отвесна и гладка. Нямаше вдлъбнатини като стъпала.

Но Колби беше казал, че двамата с Еди се изкачили до пещерата в нощта, когато се осмелили да останат там. Трябва да има пътека. Но тя просто не я виждаше.

Легендата за окованата жена започваше да я очарова. Сутринта се събуди с мисъл за нея, а и сега изглежда не можеше да я изхвърли от главата си.

Спектър тихо изскимтя до нея. Даяна разсеяно потупа овлажнената му козина.

— Какво има? Не ти харесва да си мокър, а? Никога не си се въодушевявал от банята. Е, хайде, ела. Мисля, че видяхме достатъчно.

Даяна се отправи към колата като внимателно стъпваше по мокрите скали.

— Чудя се дали Колби ще се съгласи да ми покаже какво има вътре в пещерата.

По целия път на връщане към къщата тя размишляваше над това. Едва когато Спектър рязко и предупредително излая, тя зърна силуета на човек, който търпеливо чакаше на входната площадка.

— Здравей, Брандън. Не очаквах да те видя тук. Как си днес?

Брандън се изправи и се усмихна нерешително.

— Здравейте, госпожице Прентис. Дойдох да ви видя. Татко отиде да види някакъв стар свой приятел. Не знаех дали сте заминала или не за деня.

— Просто излязох да се поразходя с колата. Хайде, влез. Мисля, че в хладилника има малко бира. И моля те, наричай ме Даяна.

— Благодаря. Бих пийнал. Днес е горещо. — Той я последва в къщата, леко потупа Спектър, който се държеше толерантно.

— Кучето ми изглежда те харесва. Трябва да си поласкан. — Даяна отвори хладилника в кухнята и намери кутия бира. — Знаеш ли, не одобрява баща ти много-много.

— Така ли? — Брандън изглеждаше изненадан. — Обикновено татко се държи много добре с животните. Докато растях, винаги си имахме домашни любимци.

— По неведоми причини Спектър и Колби не се харесват. Водят своя собствена война помежду си. Аз се опитвам да остана неутрална. — Тя подаде на Брандън бирата, а на себе си наля чаша чай с лед. — Сядай.

Брандън седна на един кухненски стол. Отпусната му поза напомняше непринудената мъжка грация на баща му. Младото му лице беше напрегнато, докато търсеше точните думи.

— Дойдох да ви помоля за услуга, госпожице… искам да кажа Даяна. Голяма услуга.

Сърцето на Даяна се сви.

— Ако става въпрос за семейни работи, Брандън, предпочитам да остана настрана. В края на краищата, аз съм само приятелка на баща ти.

Брандън разшири очи.

— Вие сте повече от приятелка. Мога да позная по начина, по който татко ви гледа. — Лека руменина заля страните му. Той извърна поглед. — Съжалявам. Нямах намерение да бъда груб. Просто знам, че ви харесва. Много. И си помислих, че бихте могла да поговорите с него. Бог ми е свидетел, че аз не мога.

— Опита ли?

Брандън кимна изморено.

— Снощи, след като Робин си легна. Беше отчайващо. Накрая и двамата крещяхме. Никога не сме имали проблем в общуването. Но той категорично отказва да разсъждава по тази тема.