Джейн Кренц - Сънят

— Как можеш да си сигурна, че в следващата ти работа положението ще е по-добро? — попита младежът.

— Добър въпрос — каза Даяна, опитвайки се да овладее гласа си. — Това е един от рисковете, пред които са изправени жените в бизнеса. Единственият начин, когато със сигурност ще знам, че ще ми е по-добре, ако започна свой бизнес. — Тя погледна Робин. — Робин, ти за каква кариера мечтаеш?

Робин нервно захапа устна и бързо погледна Брандън.

— Не съм сигурна още. Искам да кажа, че не съм мислила много. Вероятно ще зависи от това, с което се занимава Брандън. Тоест, ако, ами… — тя внезапно млъкна.

— Разбира се, че не съобразяваш решението си за кариера с това, с което се занимава Брандън, или пък с факта, че се жените — рече Даяна искрено изненадана. — Всяка жена носи отговорност сама за себе си.

— Звучите като онези феминистки хардлайнерки, които изучаваме в колежа — измънка Робин.

— Не — с лекота рече Даяна. — Просто съм практична. Видяла съм доста от живота и света и знам, че когато картите са свалени, можеш да разчиташ единствено на себе си. Нали така, Колби?

Колби внимателно я наблюдаваше.

— Да. Точно така. Искаш ли още едно тако, Даяна?

Тя се засмя и се изправи.

— Не, благодаря. Ядох достатъчно. Беше чудесно ястие. Вие с Брандън се справихте чудесно с готвенето, мисля, че ние с Робин можем да се справим със съдовете. Нали, Робин?

Момичето неохотно кимна. На Даяна й се стори, че тя не искаше да се отделя от Брандън дори на няколко фута. Но стана и започна да прибира чиниите.

— Това е една порутена, стара къща, нали? — каза Робин, следвайки Даяна в кухнята.

Даяна огледа старата двуетажна сграда. Беше прилично стегната, но не можеше да се отрече атмосферата на запуснатост и потиснатост. Подът скърцаше. Стените бяха голи. Кухненските уреди бяха стари. Коридорите бяха мрачни. Мебелите и завесите бяха толкова избелели, че трудно се различаваше оригиналния десен.

Нещо в старата къща на леля Джес навяваше тишина, мистериозност и тъга, сякаш несбъднатите й мечти все още витаеха наоколо.

— Да, малко потискащо е. Съвпада с представата за къща, в която живее автор на романи на ужасите — бързо отвърна Даяна.

Робин отново захапа устни.

— Господин Савагар ме мрази.

— Не ставай глупава. Не може да те мрази. Едва те познава. Не му се харесва идеята за вашия брак с Брандън. Смята, че и двамата сте много млади.

— Брандън каза, че баща му се оженил на осемнадесет.

— Именно за това не одобрява Брандън да се жени на същата възраст. Ясно му е, че на осемнадесет човек е твърде млад за такова обвързване.

— Вие сте на страната на господин Савагар, нали?

— Не съвсем. Е, имам си мнение за някои неща. И ще ти призная, че според мен, жената не трябва да мисли за брак, преди да е започнала собствена кариера. Просто рискът е твърде голям.

— Говорите точно като моите родители. Те все се опитват да ми казват какво да правя. Държат да диктуват живота ми. Мислят си, че все още съм дете и се отнасят към мен като към дете.

— Вероятно просто не желаят да правиш сериозни грешки на твоята възраст — успокояващо рече Даяна със съзнанието, че изобщо няма компетенциите да изнася лекции на една тийнейджърка относно това как да живее. Нямаше абсолютно никакъв опит в отглеждането на деца.

— С Брандън сме възрастни. Можем сами да вземаме решения.

— Възрастните хора нямат чувството, че е необходимо да заявяват на околните, че са възрастни.

— Какво означава това? — Робин беше искрено изненадана.

— Няма значение.

— Изглежда хората, които не желаят ние да се женим, не знаят за какво говорят — продължи тя откровението си. — Вие, например. Вие сте доста по-голяма от мен и никога не сте се омъжвала. Да не мислите, че искам да остана като вас? Вижте и господин Савагар. И той не е женен. Моите родители са женени, но непрекъснато си крещят. Работата е, че никой от вас не знае какво е истинска любов.

Даяна забеляза как се надигат сълзите в очите на Робин и я удостои с изкривена усмивка.

— Може и да си права.

— Нямаше търпение да се махнеш, нали? — попита Колби час по-късно, когато последва Даяна в къщата й. Той захвърли ключовете на колата й върху масичката в коридора. Беше настоял да я закара до дома й и възнамеряваше да се прибере пеша до своята къща. — Напълно те разбирам. Аз самият бих искал да избягам от тази бъркотия.

— Често срещана ситуация, Колби. Просто двама млади хора са обхванати от мъката на първата любов.