Джейн Кренц - Любов по неволя

Съпругите и любовниците им вероятно са на покупки, размишляваше мрачно Тобиас. И едните, и другите посещаваха едни и същи шивачки и шапкарки. Често се случваше жената и любовницата на един джентълмен да се скарат за някое парче плат. Обикновено в подобни случаи се очакваше съпругата да се оттегли с достойнство.

Обаче ако засегнатата съпруга притежава огнения темперамент и безогледното упорство на Лавиния, тежко и горко на любовницата, продължи да размишлява Тобиас и на лицето му изгря усмивка. Ще има да хвърчат парчета муселин! Тази представа го развесели още повече и лошото му настроение отлетя. После му хрумна мисълта, че като свърши с любовницата, Лавиния без съмнение ще се нахвърли върху съпруга си и ще го направи на пух и прах. Усмивката му угасна.

— А, ето ви и вас, Марч. — Лорд Крекбърн остави вестника и изгледа Тобиас над рамката на очилата си. — Знаех си, че ще дойдете рано.

— Добър ден, сър. — Тобиас се настани в креслото от другата страна на камината и несъзнателно разтри ранения си крак. — Много мъдро сте постъпили, като сте си намерили място до огъня. Следобедът не е много приятен за разходка. Дъждът е осеял улиците с кални локви.

— От тридесет години не съм се излагал на опасността да ходя пеш по улиците. — Крекбърн вдигна високо сивите си вежди. — Предпочитам другите да идват при мен.

— Да, да, знам.

Крекбърн почти не напускаше любимия си клуб, откакто преди десет години бе загубил съпругата си. Тобиас разговаряше с него винаги тук.

Приятелството им беше започнало преди повече от двадесет години, в деня, когато Тобиас завърши Оксфорд и се появи в Лондон почти без средства. Късметът му се усмихна и бе назначен за секретар на Крекбърн. И до днес не можеше да си обясни защо един граф, мъж с безупречен произход, голямо богатство и лични връзки с най-високопоставените членове на обществото се съгласи да приеме него, неопитния младеж без семейство и без препоръки. Оттогава му беше благодарен и благодарността му щеше да трае вечно.

Преди пет години престана да урежда финансовите и обществените дела на Крекбърн и започна да работи като един вид частен детектив. Ала и днес ценеше високо съвета на стария си приятел. Освен това навикът на Крекбърн да прекарва голяма част от деня в своя клуб го правеше полезен източник на всевъзможни слухове и клюки. Старецът се интересуваше живо от градските новини и винаги беше готов да ги разкаже на бившия си секретар.

Крекбърн зашумоля с вестника си и отново вдигна глава.

— Научих, че някакъв картоиграч бил убит миналата вечер. Вярно ли е?

— Впечатлен съм. — Тобиас се усмихна иронично. — Кой ви каза тази новина? Нима е публикувана във вестниците?

— О, не. Сутринта слушах разговора на масата за карти. Името Холтън Феликс, естествено, ми е познато. Нали само преди два дни ме попитахте какво знам за него. Значи е мъртъв?

— Със сигурност. Някой му е разбил главата с тежък предмет.

— Хмм… — Крекбърн отново прелисти вестника си. — А какво стана с дневника, който трябва да намерите за Невил?

Тобиас протегна крака към огъня.

— Когато пристигнах на местопрестъплението, дневникът беше изчезнал.

— Разбирам. Каква нещастна случайност. Невил със сигурност не се е зарадвал да го чуе.

— Разбира се, че не.

— Имате ли представа къде да търсите сега?

— Още не, но уведомих информаторите си, че съм силно заинтересован от всяка следа, която би могла да ме доведе до проклетия дневник. — Тобиас се поколеба. — Струва ми се, че има ново развитие на въпроса.

— И какво е то?

— Бях принуден да се съюзя с един човек. Да го взема за партньор. Именно той намери следа, която може да се окаже много полезна.

Крекбърн вдигна глава и в очите му светна учудване.

— Партньор? За Антъни ли говорите?

— О, не. Антъни ми помага с удоволствие и вероятно ще продължи и занапред. Но съм му обяснил, че не желая да се замесва твърде дълбоко в моите дела.

Крекбърн се разсмя дрезгаво.

— Макар че работата му харесва?

— Това не е най-важното. — Тобиас скръсти ръце и се загледа в огъня. — Това не е работа за джентълмен. Човек винаги залага на опасността да стане шпионин, а доходността на занаята е, меко казано, непредвидима. Обещах на Ан, че ще се погрижа брат й да стане стабилен, уважаван човек. Най-големият й страх беше, че и Антъни ще свърши в игралните салони като баща им.

— И какво? Младият Антъни показва ли интерес към стабилна и уважавана кариера? — попита с лека подигравка Крекбърн.