Джейн Кренц - Любов по неволя

— Моля, донесете чай, мисис Хилтън — нареди кратко тя, като се опита да покаже, че едва ли не всеки ден посреща изискани гости в малката си дневна. — От новия болонг. Прясно запарен.

— Веднага, милейди. — Мисис Хилтън огледа посетителката с неприкрито почитание и едва не се строполи на пода, когато се опита да направи реверанс, преди да излезе от стаята.

Лавиния се обърна отново към гостенката си и изрече любезно:

— Дъждът вероятно няма да спре скоро. — И веднага се изчерви от тази нищо незначеща забележка. Това не беше начин да впечатли потенциална клиентка.

— Права сте. — Джоан протегна ръка в черна ръкавица, за да свали воала си.

Като видя бледото лице и трескаво святкащите очи на Джоан Доув, Лавиния си спести по-нататъшни коментари за времето. Скочи разтревожено и посегна към звънчето на перваза на камината.

— Добре ли сте, мадам? Да позвъня ли да ви донесат шишенце с амоняк?

— Няма да ми е от полза. — Гласът на Джоан прозвуча учудващо спокойно в сравнение с отчаянието в очите й. — Дойдох с надеждата, че вие можете да ми помогнете, мисис Лейк.

— Случило ли се е нещо? — Лавиния се настани отново в мекото кресло. — Станало ли е нещо, откакто ви посетих в дома ви?

— Преди един час това нещо беше оставено на входната ми врата. — Джоан разви квадратния пакет, който бе донесла със себе си.

Памучното платно падна и разкри жива сцена, изработена от восък, с големина трийсет на трийсет сантиметра. Без да каже дума, Лавиния стана и взе восъчната скулптура от ръката на Джоан. Отнесе я до прозореца, където беше по-светло, и я разгледа внимателно, учудена от изкусно изработените фигури с множество детайли.

В средата стоеше дребна, но много точно изработена женска фигура в елегантна зелена рокля. По-точно не стоеше, а лежеше, свита на кълбо, на пода в голяма стая, лицето й беше скрито за зрителя. Корсажът на роклята беше разрязан на гърба. Широката пола беше украсена с три реда рюшове с дребни розички.

Вниманието на Лавиния веднага бе привлечено от истинската коса върху главата на женската фигура. Светла коса със сребърни нишки. Също като косата на Джоан, помисли си тя и отдели поглед от восъчната сцена.

— Това е най-необикновената и най-изкусната восъчна скулптура, която съм виждала някога, но не разбирам защо сте ми я донесли.

— Погледнете по-внимателно жената. — Джоан стисна ръце в скута си и пръстите й побеляха. — Виждате ли червената боя на пода под нея?

Лавиния отново съсредоточи вниманието си върху восъчната сцена.

— Жената лежи върху червено платно… или може би е парче червена коприна. — Осъзнавайки значението на цвета, тя се задъха. — Велики боже!

— Точно така — кимна Джоан. — Подът под фигурата е боядисан в червено, за да покаже, че е изтекла кръв. Жената е мъртва. Това е сцена на убийство.

Лавиния остави ужасяващата пратка на масичката под прозореца и се обърна към Джоан.

— Жената от сцената сте вие — изрече отчетливо тя. — Това е заплаха за убийство.

— И аз го възприех така. — Джоан отговори на погледа й. — Зелената рокля е точно копие на онази, която носех на годежа на дъщеря ми.

Лавиния помисли малко и попита:

— Носили ли сте я и при друг случай? — попита след малко тя.

— Не. Уших я специално за случая. Оттогава почти не съм излизала и не ми се е удал случай да я облека.

— Който и да е изработил тази сцена, очевидно познава много добре роклята. — Лавиния оглеждаше внимателно фигурата. — Колко души бяха поканени на бала по случай годежа на дъщеря ви?

Джоан изкриви уста.

— В списъка присъстват повече от триста имена.

— Господи! Доста дълъг списък със заподозрени, не намирате ли?

— Да. Благодаря на бога, че този месец дъщеря ми не е в града. Ако беше видяла тази пратка, щеше да се побърка. Все още не се е възстановила напълно от шока, който преживя при смъртта на баща си.

— Къде е дъщеря ви сега?

— Гостува на роднините на годеника си в Йоркшир. Бих желала случаят да бъде изяснен преди завръщането й в Лондон. Надявам се да започнете веднага с разследванията.

С хора от висшето съсловие трябва да се работи много предпазливо, напомни си Лавиния. Повечето са богати, но не обичат да плащат сметките си.

— Значи сте готова да ми платите, за да открия кой е човекът, имал наглостта да ви изпрати тази заплаха? — попита внимателно тя.

— Разбира се. Иначе нямаше да дойда тук.

— Да, естествено. — Хората от висшето съсловие са дяволски прями и често стават груби, помисли си Лавиния.