Джейн Кренц - Любов по неволя

— Не разчитайте много на това, мадам.

— Вие не сте джентълмен, сър.

— Веднъж вече ми го казахте. Преди три месеца. Е, ще се споразумеем ли да работим заедно, докато открием дневника?

— Аз нямам интерес да водя преговори с вас, сър. Тъй като вече имах възможността да се убедя, че не мога да направя и една крачка, без да се натъкна на вас, съм готова да обменяме информация и да търсим заедно.

— Мъдро решение, мисис Лейк.

— Обаче настоявам занапред да се откажете от подобни грубиянски прояви. — Той не й причиняваше болка, но усещането на силните му ръце беше странно обезпокояващо. — Крайно време е да ме пуснете, сър.

Без да каже дума, Тобиас я пусна на пода и когато тя стъпи здраво на краката си, се отдръпна назад.

Лавиния приглади полите си и зарови пръсти в косата си. Чувстваше се сгорещена, гневна и странно защо — задъхана.

— Държахте се безсрамно. Очаквам извинението ви, сър.

— Моля за извинение, мадам. У вас има нещо, което събужда най-лошите ми инстинкти.

— Майко мила — пошепна Емелин. — Струва ми се, че партньорството не започна по най-добрия начин.

Лавиния и Тобиас се обърнаха да я погледнат. Ала преди да са казали и дума, вратата се отвори и в кабинета влезе мисис Хилтън с тежка табла.

— Аз ще налея чая — извика облекчено Емелин и грабна таблата от ръцете на старата готвачка.

Когато напълниха чашите, Лавиния се бе овладяла напълно. Тобиас стоеше до прозореца, скръстил ръце на гърба и се взираше към мъничката градина навън. По напрегнатите му рамене личеше, че все още е в опасно, непредвидимо настроение. Все пак Лавиния изтълкува мълчанието му като добър знак. Поне вече не я наричаше пълна идиотка.

Когато Емелин й подаде чашата, Лавиния отпи голяма глътка от силния чай и внимателно остави чашата на масичката.

Големият часовник на стената удари кръгъл час.

— Да започнем отначало — заговори безизразно Тобиас. — Какво точно казахте на мисис Доув?

— Истината.

— Проклятие.

Лавиния се покашля.

— Казах й, че съм жертва на изнудване и че съм открила къде живее изнудвачът. Казах й също, че когато съм отишла в жилището му, съм установила, че някой е бил там преди мен. Обясних, че дневникът, споменат от Холтън Феликс в писмата му, е изчезнал и че съм намерила адреса й в една ужасна книга в спалнята му.

Тобиас се обърна бързо.

— Ето какво било! Знаех си, че сте открили нещо в стаята му. Разбрах го по лицето ви. По дяволите, защо не ми казахте веднага?

— Мистър Марч, ако продължавате да ме ругаете на всяка крачка, няма да постигнем особен успех.

Мъжът стисна зъби, но не възрази.

— Продължавайте.

— За съжаление това е всичко, което имам да кажа. Мисис Доув не призна, че също е жертва на изнудване, но аз съм убедена, че и тя е получила писмо от Холтън Феликс. Предложих й да стане моя клиентка, но тя отказа. — Лавиния вдиша ръце и заключи: — Тогава станах и си отидох. — Не посмя да спомене, че е напуснала къщата под заплахата да я изхвърлят.

— Казахте ли й, че снощи и аз съм бил в къщата на Феликс? — попита строго Тобиас.

— Не. Изобщо не споменах, че и вие сте замесен в историята.

Тобиас остана мълчалив известно време. Очевидно размишляваше върху чутото. Посегна към чашата си, оставена на масичката до голямото кресло, и изпи чая си.

— Казахте, че дамата е вдовица?

— Да. Една от бавачките в парка ми разказа, че мъжът й починал преди около година, малко след като обявили годежа на дъщеря си на великолепен бал.

Тобиас, който тъкмо се готвеше да остави чашата си върху чинийката, спря насред движението. В очите му светна интерес.

— А каза ли ви как е умрял мъжът?

— Заболял внезапно, докато обикалял именията си. Не знам нищо повече. Не я разпитах по-подробно.

— Разбирам. — Тобиас остави внимателно чашата си. — Значи дамата отказа да признае, че е изнудвана?

— Отказа. — Лавиния се поколеба. — Отрече да е получила писма с искания за пари. Но поведението й ме убеди, че много добре знае за какво говоря. Според мен тя е отчаяна и няма да се учудя, ако много скоро ми се обади.

Беше ранна вечер, когато Тобиас влезе с бавни стъпки в клуба си. Тишината в голямата стая се нарушаваше само от приглушеното шумолене на вестниците, от тихо потракващите чаши върху чинийките и от прозвъняване на стъкло. Повечето мъже, потънали в дълбоките кресла около камината, бяха с посивели коси.

В този час почти всички седнали в клуба бяха на възраст, когато човек се интересува повече от вист и акции, отколкото от мода и любовници. По това време младите членове на клуба или се учеха да стрелят с пистолети, или имаха час при шивачите си.