Георги Крумов - Лъжците от Урановата планета

— Но не и при подобни условия — нетърпеливо и кой знае защо раздразнен го прекъсна Павел. — И най-вече: не с този вид! Стела бе права, когато ги сравняваше…

— Достатъчно. Още малко, и се измъквайте.

Павел отплува към „руините“. Те наистина бяха зидове и това бе второто, което го изненада и го накара отново да обърне поглед към съществата. Зидът бе от дялани камъни, по които личаха следи от сечива — следи от разумен живот, може би от развита някога цивилизация? Само тук-там около зидовете откри нападали камъни, най-вероятно съборени от „строежа“, а не пренесени от сушата. Пък и утайките бяха необичайно малко, сякаш през годините някой старателно бе разчиствал каменистото дъно. Зидът като че ли бе строен под водата много след радиационната катастрофа на планетата. И натрупванията показваха това, но никой освен специалистите с техните прибори не би могъл да каже нещо по-определено. Загледан в странния „строеж“, Павел помисли: а съставът на водата? Той навяваше една безумна мисъл: не е ли изкуствено това „море“? Не е ли то убежище, създадено от „тях“ и за „тях“. За това, че тук всичко много приличаше на земните морски дълбини, не си струваше да се умува: на колко още планети бяха откривали сходни условия — и сходни резултати от вечната еволюция.

Павел затърси внимателно, упорито, заоглежда всичко между зидовете сантиметър по сантиметър, макар да знаеше, че това е само повърхностен оглед, без прибори. Но какво друго можеше да направи сега? Обземаше го все по-потискащо чувство: дори само този оглед бе достатъчен, за да разбере, че зидът бе „разумна“ проява, за която в Центъра може би не ще го и изслушат. Това не бяха останки, а наподобявания на стаи, сякаш детински, наивни наподобявания на нещо друго, на истински коридори и стаи… Защото само тук-там срещаше прорези за врати, повечето „стаи“ просто бяха налепени една до друга като пчелни килийки. „Впрочем — помисли си Павел — за какво им са врати тук? За какво са им изобщо и зидовете? Те — ако са дошли от сушата — са свалили в морето спомените си за живота вън, но само спомените си, и те, изродени, дегенерирали, както самите тях, а по-късно и напълно изчезнали…“

Не, Павел не откри нищо. Заобикаляше го само безкрайното разнообразие от звуци, които издаваха съществата — звуци, каквито можеше да се чуят във всеки воден басейн из Вселената и чийто примитивен строй докосваше само неосъзнатите емоции. В дъното на ниските зидове, сякаш неразчистени от старателната „метла“, лежеха вкаменени и полувкаменени черупки от миди и раковини от всевъзможни мекотели. Само в средата на някои от „стаите“ като украса или ритуална урна зееха полуразтворени гигантски раковини, подобни на земните тридакни. Ако е имало нещо, някаква следа от живота на сушата, времето е свършило с нея, заличило я е. Или просто трябва да се търси другаде…

— Свършвайте вече — прозвуча гласът на командора.

— Май наистина свършихме — отвърна Павел. — Стела, връщаме се.

— Не, Павле, искам да изляза и аз!

— Излишно, Стела. Не сме подготвени за търсене. Знаеш добре.

— Защо от него искаш разрешение — извика Ив. — Какво още ще търсите там?

Стела помълча, после отговори раздразнено:

— Искам от него разрешение, защото ти би ми отказал.

— Добре — каза по-спокойно Ив. — Но Павел да бъде до теб.

След малко тя се спусна от подводницата и отплува към зидовете. Павел се впусна към люка и закрепи вратата му: за миг и тя щеше да се затвори непоправимо. Докато осигуряваше вратата, едно същество се намъкна в камерата. Заоглежда я любопитно. Павел го хвана за крака, за да го изтегли — имаше усещането, че пръстите му са обвили тънък и здрав човешки глезен. Дръпна го, но съществото се обърна рязко и светкавично го захапа за ръката. Острите му зъби раздраха плата под лакътя и не толкова болка, колкото раздразнение прониза Павел. Той натисна спусъка на оръжието. Натисна го все пак само на три деления. После побърза да потърси Стела.

Завари я да върши нещо… нещо, което отначало го накара да се усмихне, а след това постепенно го изпълни с необяснимо, странно чувство. Стела си играеше с малките! С бебетата! Майките им я гледаха внимателно, доверчиво, необикновените им лица не показваха изражение. Те просто я гледаха спокойно. С плавниците, с удължения нагоре и назад шлем, с материята на костюма си, със стройното си тяло Стела навярно им изглеждаше „своя“. И бебетата се въртяха край нея доверчиво и не прекъсваха да издават звуци, на които майките отвръщаха: те приличаха на писукане, на тихо звънтене, на протяжно изскърцване, на глухо потракване. Стела, както бе видяла от майките им, обръщаше във водата бебетата, пускаше ги и ги улавяше, оставяше ги да плуват несръчно около себе си, навеждаше се да им подаде камъче, играеше си… „Ето ти «контакт» — с горчивина и неизпитвано досега умиление, пленен от майчинското чувство, което разливаха движенията на Стела, си каза Павел. — Само че контакт, какъвто много по-смислено можеш да установиш във всяка зоологическа градина на Земята…“ Движенията й бяха нежни, в тях напираха ласки и желания, тя притисна едно от мъничетата до гърдите си и внезапно, сякаш стресната, го отблъсна и се взря в Павел.