Георги Крумов - Лъжците от Урановата планета

Очите им се срещнаха, тя като че ли се пробуждаше от сладостен сън. Павел с едно движение доплува до нея, прегърна я, не устоя на порива си, прегърна я и я притисна до себе си. Тя обви ръце около раменете му, затихна до него…

Стояха така дълго: секунди, които после щяха да се изпълнят със значението на години.

— Какво става? — сепна ги гласът на Ив.

— Връщаме се вече — дрезгаво отвърна Павел и се опита да я задържи още.

Но тя се дръпна рязко, отскубна се от него с трескаво, паническо движение.

След няколко минути и двамата бяха на сала. Проверката, ако това можеше да се нарече така, бе свършила.

Включиха отново връзката с кораба и заговориха все по-трескаво, като отбягваха да се гледат в очите: разговорът като че ли щеше да се превърне в скандал. Сдържано, а после възбудено и Стела, и Павел настояваха да поискат от Центъра отлагане на пресушаването, да се върнат на Земята и да изчакат резултатите от нова експедиция. И Павел, и командорът бяха съгласни, че съществата долу нямат разум по-висок от жалката степен „А“ — а до още три степени — разбира се, само при нужда — те можеха да бъдат унищожавани, дори да няма другаде от техния вид. Разработката на находището бе достатъчна „нужда“. И командорът бе категоричен: да се пусне изпарителят!

— Виж какво, Павле — повиши тон Ив. — Ако на Земята научат за този разговор, ще ни сметнат за наивници, каквито…

— Защо не ме разбереш, Ив! Ето и Стела, нищо, че е новачка, мисли като мен! — вече ядно го прекъсна Павел. — Никак не ме интересува кой за какъв ще ме сметне! Въпросът е съвсем друг и ти добре разбираш това! В края на краищата ще открием находище другаде, пък и нуждите ни още не са толкова големи. Въпросът е…

— Въпросът е — прекъсна го сега Ив, — че трябва да мислим за бъдещето. Това е и задачата ни.

— Та нали за бъдещето на тези…

— За нашето бъдеще, Павле, за нашето!

— Не! Не опростявай нещата. Представи си, че една нова проучвателна експедиция, предизвикана от нас, потвърди, което сега и тримата мислим — че онези долу са потомци на…

— Мутанти, не „потомци“ — въздъхна отегчен Ив. — В най-добрия случай.

— Добре, мутанти на разумни същества, дори на хора като нас, успели да намерят спасение от радиационната катастрофа в тази локва. И именно в нея, в мястото с най-голяма радиация, защото който се приспособи и оцелее при тези условия, ще създаде и потомство, а с това и бъдеще. Животът не само се е измъквал от водата, той се е и вмъквал там от сушата, ти добре знаеш това и децата го знаят! Нима е нужно да си припомняме елементарни истини? Зная какво ще възразиш: че не е създал разум животът, влязъл в морето от сушата. Но тук нещата стоят другояче. Тук може би животът отново ще излезе от морето, за да се самоизгради разумно за втори път на сушата. Та те имат всички възможности за това. Те сякаш са готови всеки миг да излязат вън! Нали е възможен и този процес, ти и това знаеш добре.

— Не става дума за предположения, за възможности. Ние решаваме нещата въз основа на сигурни елементи. А те…

— Те ли? Тях ги няма. Нито в единия, нито в другия вариант. Защото тук нищо не е било проучено, както трябва. Тук всички са се подвели по страшния, потискащ вид на пустота. Затова трябва отново да дойдат — и не такива като нас, а специалисти!

— Не ставай смешен, Павле!

— А ти не прибързвай. Та това море може наистина да се окаже не просто случаен резерват, а обмислено, подготвяно убежище за вида. Само че не само онези същества, а изобщо всичко, което се е напъхало там, животът на планетата може да излезе отново вън и да започне всичко, ако ние го оставим на мира.

— И кога ще излязат? — насмешливо подхвърли Ив. — Кога?

— Да, зная: след милиони години. Но какво ни засяга нас времето? То е тяхно, както всичко друго, не наше! Какво ни засягат нас тези години? Ако пусна изпарителя, няма ли да унищожим тъкмо бъдещето на тази планета — пък нека не бъде такова, каквото бихме могли да си го представим, нека не бъде такова, каквото ни се иска да го видим, подмамени от изумителната прилика на онези същества с нас! Каквото и да бъде, Ив, то е живот!

— Мечтател си ти, Павле — след кратко мълчание отвърна командорът. — Такъв беше, такъв си и остана… Затова си и посивял — защото разпиляваш не само силата, но и чувствата си. Всичко, което казваш, е правдоподобно, но само правдоподобно! Аз съм готов също да го приема така: като подобие на някаква възможност за тази планета. Но подобието за мен е само нещо, което може да послужи за разговор, когато ти наскучае полетът. Не и за решение.