Майкъл Крайтън - Фатален срок

Трябваше да реши. Незабавно.

— Идвам! — извика той на момчето.

После се обърна и побягна навътре в гората.

Кейт седеше на един паднал дънер и плахо опипваше главата си под килнатата перука. Върху пръстите й тъмнееше кръв.

— Ранена ли си? — попита Марек, когато се приближи.

— Мисля, че не.

— Чакай да видя.

Като вдигна перуката, Марек видя дълга драскотина и сплъстена от кръв коса около нея. Раната вече не кървеше обилно; кръвта бе започнала да се съсирва по мрежата на перуката. Би трябвало да се зашие, но можеше и без това.

Той отново намести перуката.

— Ще ти мине.

— Какво стана? — попита Кейт.

— Онези двамата са мъртви. Крис малко се е подплашил.

— Крис малко се е подплашил. — Тя кимна, сякаш го бе очаквала. — В такъв случай по-добре да вървим при него.

Двамата тръгнаха назад по пътеката. Докато вървяха, Кейт каза:

— Ами маркерите?

— Мъжът се върна обратно със своя. Конете изпотъпкаха Гомес и нейният маркер е унищожен.

— А другият? — попита Кейт.

— Кой друг?

— Тя имаше резервен.

— Откъде знаеш?

— Сама ни го каза. Не помниш ли? Когато се върна от онова разузнавателно пътуване или каквото там беше, тя каза, че всичко е наред и трябва бързичко да се подготвим. Каза още: „Ще задействам резервния маркер.“ Или нещо подобно.

Марек се навъси.

— Логично е да има резервен — добави Кейт.

— Е, Крис ще се зарадва, като го чуе — каза Марек.

Отминаха последния завой. После спряха и се огледаха с широко разтворени очи.

Крис бе изчезнал.

Крис Хюз си пробиваше път през гъсталака, без да обръща внимание на къпините, които го драскаха по краката и посягаха към носа му. Най сетне зърна бягащото момче на петдесетина метра пред себе си. Но момчето не му обръщаше внимание, не спираше, просто продължаваше да тича напред. Беше се устремило към селото. Крис напрегна сили да не изостане и продължи да тича.

Откъм пътеката зад гърба си дочуваше конски тропот и пръхтене, примесени с човешки крясъци. Чу как някой извика: „В гората“, а друг му отвърна с ругатня. Но извън пътя теренът бе гъсто обрасъл. Крис прескачаше паднали дървета, прогнили дънери, прекършени клони с дебелината на човешко бедро, преплетени къпинови храсти. Можеха ли изобщо оттук да минат коне? Щяха ли преследвачите да слязат от седлата? Нямаше ли да се откажат? Или щяха да продължат гонитбата?

Щяха да продължат, по дяволите!

Той продължи да тича. Сега бе нагазил в мочурище. Проправяше си път през някакви зловонни растения, които му стигаха до кръста, подхлъзваше се в калта, която ставаше все по-дълбока. Чуваше собственото си задавено дишане, плясъка и жвакането на нозете си в тинята.

Но изотзад не чуваше нищо.

Скоро почвата отново изсъхна и той затича по-бързо. Сега момчето бе само на десет крачки пред него, но продължаваше да бяга с всичка сила. Задъхан от изтощение, Крис полагаше отчаяни усилия да го догони, ала не успяваше.

Тичаше. В лявото му ухо се раздаде пращене.

— Крис!

Беше гласът на Марек.

— Крис, къде си?

Как да отговори? Имаше ли микрофон? Сетне си спомни, че бяха споменали нещо за предаване на звука по костите.

— Аз… — запъна се той. — Аз бягам…

— Това го чувам. Накъде бягаш?

— Момчето… селото…

— В селото ли отиваш?

— Не знам… Мисля, че да.

— Мислиш? Крис, къде си?

В този миг Крис чу зад себе си пращене на храсти, викове и конско цвилене.

Ездачите идваха подир него. А той бе оставил следа от строшени вейки и кални стъпки. Лесно щяха да я открият.

Мамка му!

Напрягайки силите си до краен предел, Крис побягна още по-бързо. И изведнъж осъзна, че вече не вижда момчето пред себе си.

Той спря запъхтян и се завъртя. Огледа.

Нямаше го.

Момчето бе изчезнало.

Крис бе сам сред гората.

А ездачите наближаваха.

Марек и Кейт стояха на калната пътека над манастира и напрягаха слух да доловят някакъв звук от предавателя. Бе настанала тишина; за да чува по-добре, Кейт закри ухото си с длан.

— Не долавям нищо.

— Може да е извън обсега на предавателя — каза Марек.

— Защо му е да ходи в селото? — попита тя. — Останах с чувството, че следва онова момче. Защо го прави?

Марек гледаше към манастира. Дотам имаше не повече от десет минути път.

— В момента професорът вероятно е долу. Можехме просто да идем при него и после да се приберем. — Той раздразнено ритна един пън. — Би било толкова лесно.

— Вече не — каза Кейт.

Рязко пращене в слушалките ги накара да примижат болезнено. Отново чуха пъхтенето на Крис.