Майкъл Крайтън - Фатален срок

— И тъй — рече Гордън, — според компютъра три от петте резервоара няма да издържат.

— Ако го слушаш. Вярваш ли в това?

— Лично аз не вярвам — продължи Гордън. — Данните просто не достигат и компютърът прави цял куп предположения. Но според мен ще е най-добре да напълним тези резервоари в последния момент.

— Жалко, че няма начин да ги подсилим — каза Стърн.

Гордън рязко надигна глава.

— Как? Имаше ли идея?

— Не знам. Може би да запълним дупчиците с пластмаса или някаква смола. А може и…

Гордън поклати глава.

— Каквото и да направим, трябва да е еднакво навсякъде. Да покрие равномерно цялата повърхност на резервоарите. Съвършено равномерно.

— Не виждам начин да го направим — каза Стърн.

— Не и за три часа — добави Гордън. — А само толкова ни остава.

Стърн седна и се навъси. Кой знае защо, из главата му се въртяха мисли за автомобилни състезания. Пред очите му прелитаха образи. „Ферари“. Стив Маккуин. Формула едно. Рекламното човече на „Мишелин“ с тяло от автомобилни гуми. Жълтата емблема на „Шел“. Колела на грамадни камиони, съскащи по мокрия асфалт.

Та аз дори не обичам колите, помисли той. В Ню Хейвън си бе купил стар фолксваген и с това се изчерпваше всичко. Явно мозъкът му се мъчеше да избяга от неприятната истина — от нещо, което искаше да приеме.

Рискът.

— Значи просто пълним резервоарите в последния момент и стискаме палци? — попита Стърн.

— Именно — отвърна Гордън. — Точно това ще направим. Има известни трудности. Но мисля, че ще стане.

— Има ли друг вариант? — попита Стърн.

Гордън поклати глава.

— Да отложим прибирането им. Да не позволим на приятелите ти да се върнат. Да докараме нови стъкла без дефекти и да започнем отначало.

— Колко време ще трябва?

— Две седмици.

— Не — каза Стърн. — Не можем да си го позволим. Трябва да действаме.

— Точно така — кимна Гордън. — Трябва.

Марек и Джонстън се изкачваха по винтовата стълба. Горе със самодоволна усмивка ги посрещна Дьо Кер. Отново стояха върху широките бойници на Ла Рок. Наблизо Оливър крачеше напред-назад, изчервен и ядосан.

— Усещате ли миризмата? — викна той, сочейки към полето, където продължаваше да приижда войската на Арно.

Свечеряваше се; слънцето бе залязло и Марек предположи, че часът е около шест. Но в гаснещата светлина се виждаше, че хората на Арно вече са сглобили цяла дузина требушети, разположени в шахматен ред из ливадите. След злополуката с първата стрела те бяха увеличили разстоянието между машините, тъй че в най-лошия случай да пострада само една.

Отвъд требушетите димяха огньове, около които се събираха групи войници. Още по-далече на тъмния фон на гората се белееха стотици шатри.

Марек си помисли, че гледката е съвсем обикновена. Началото на обсада. Чудеше се какво толкова е разстроило Оливър.

Откъм димящите огньове долиташе остър, тръпчив мирис. Миризмата напомняше за изолация на покриви. И имаше защо — веществото бе същото.

— Усещам, милорд — обади се Джонстън. — Това е катран.

Изражението на Джонстън издаваше, че и той недоумява защо се тревожи Оливър. В обсадната тактика беше нещо съвсем нормално да се обстрелват крепостните стени с горящ катран.

— Да, да — потвърди Оливър, — катран. Естествено, че е катран. Но това не е всичко. Не надушвате ли? Те смесват нещо с катрана.

Марек подуши въздуха и си помисли, че навярно Оливър има право. Чистият катран гаснеше лесно. Затова обикновено го смесваха с други съставки — нафта, кълчища или сяра, — за да се получи по-силно горяща смес.

— Да, милорд — каза Джонстън. — Надушвам.

— И какво е това? — попита Оливър с обвинителен тон.

— Церония, ако не греша.

— Наричана още „гръмотевичен камък“?

— Да, милорд.

— А използваме ли и ние този гръмотевичен камък?

— Не, милорд…

— А! Така си и мислех!

Оливър кимна на Дьо Кер, сякаш подозренията им се потвърждаваха. Несъмнено зад тази интрига стоеше Дьо Кер.

— Милорд — каза Джонстън, — ние не се нуждаем от гръмотевичен камък. Имаме нещо по-добро. Използваме чиста сяра.

— Но сярата не е същото — възрази Оливър, хвърляйки нов поглед към Дьо Кер.

— Същото е, милорд. Когато гръмотевичният камък бъде смлян ситно, от него се извлича сяра.

Оливър изсумтя. Пак закрачи напред-назад. Нацупи се.

— И откъде — запита накрая той — се е сдобил Арно с този гръмотевичен камък?

— Не мога да кажа — отвърна Джонстън, — ала гръмотевичният камък е известен на войниците много отдавна. Още Плиний го споменава.