Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Естествено, че мога.

— Пребледнял си.

— Нищо ми няма — отсече той и се отдръпна от колоната, за да погледне към двора.

На земята лежаха четирима войници, надупчени със стрели. Другите бяха изчезнали; вече никой не стреляше по камбанарията; от високите прозорци излитаха кълба дим. В другия край на двора също се стелеше гъст, черен пушек — идваше откъм трапезарията. Целият манастир започваше да гори.

— Трябва да намерим ключа — каза Марек.

— Но той е в стаята на Марсел.

— Не съм сигурен.

Марек си бе спомнил, че при последния му разговор с графоложката Елси стана дума за ключ. И че някаква дума я озадачава. Не си спомняше подробностите — тогава бе разтревожен за професора, — но помнеше ясно, че Елси преглеждаше един пергамент от купчината, намерена в манастира. Същата купчина, в която беше и записката на Джонстън.

И Марек знаеше къде да намери пергаментите.

Тримата тичаха по коридора към църквата. Някои от витражите бяха разбити и през тях излиташе дим. Отвътре се раздадоха викове и след секунди изскочи отряд войници. Марек рязко се завъртя и хукна обратно.

— Какво правим? — попита Крис.

— Търсим вратата.

— Коя врата?

Марек се стрелна наляво по колонадата, после пак наляво по съвсем тесен отвор, който ги изведе в малко помещение, може би склад. Осветяваше го пламък на факла. На пода имаше вграден дървен капак; Марек го дръпна и видя стъпала, слизащи надолу в мрака. Той грабна факлата и тримата се спуснаха надолу. Крис влезе последен и затвори капака.

Долу го посрещна мрачно, влажно подземие.

Факлата пращеше в студения въздух. Под трепкащата й светлина зърнаха покрай стената грамадни бъчви с диаметър около два метра. Намираха се във винарската изба.

— Знаете, че войниците скоро ще открият това място — каза Марек. После без колебание ги поведе през още няколко помещения, пълни с бъчви.

Подтичвайки след него, Кейт попита:

— Знаеш ли къде отиваш?

— А ти не знаеш ли? — отвърна той.

Но тя не знаеше; двамата с Крис вървяха плътно зад Марек, за да не напуснат кръга от успокояваща светлина. Почнаха да отминават гробници — плитки ниши в стената, където лежаха мъртви тела, обвити в прогнили тавани. Понякога зърваха черепи с полепнали тук-там кичури коса; друг път се мяркаха крака с вече оголени кости. От мрака долиташе цвърчене на плъхове.

Кейт потръпна.

Марек продължаваше все напред, докато накрая изведнъж спря в почти празна зала.

— Защо спряхме? — попита Кейт.

— Не знаеш ли? — погледна я Марек.

Тя се озърна и осъзна, че се намира в същата подземна зала, където бе пропълзяла преди няколко дни. Видя същия саркофаг, само че сега капакът беше на място. До другата стена имаше дървена маса, отрупана с парчета мушама и вързопи пергамент, омотани с канап. Отстрани, върху ниска каменна стена, лежеше само един пакет ръкописи… и блестеше самотна леща от очилата на професора.

— Трябва да я е загубил вчера — каза Кейт. — Войниците сигурно са го хванали тук.

— Вероятно.

Марек започна да преглежда пергаментите от вързопа един по един. Бързо откри посланието на професора, после се върна към предния лист. Навъси се, разчитайки текста под светлината на факлата.

— Какво е? — попита Кейт.

— Описание — каза той. — Описание на подземна река и… ето го. — Той посочи към полето на ръкописа, където бе надраскана забележка на латински. — Тук пише „Ключът е у Марцелус“. После се споменава нещо за… ъъъ… врата или отвор и големи крака.

— Големи крака ли?

— Чакай малко. Не, не е това. — Марек се замисли. Спомняше си какво бе казала Елси. — Пише „Краката на великана“. Великански крака.

— Великански крака — повтори тя и го огледа със съмнение. Сигурен ли си, че не грешиш?

— Така пише.

— А това какво е? — попита Кейт.

До пръста на Марек имаше две думи, подредени една над друга:

DESIDE VIVIX

— Спомням си — каза Марек. — Елси рече, че тази дума не й е позната — vivix. Ho не спомена за deside. А то изобщо не ми прилича на латинска дума. Не е и оксйтанска, нито пък старофренска.

Той отряза с ножа парченце пергамент, после надраска с острието върху него двете думи и го прибра в джоба си.

— Но какво означава? — настоя Кейт.

Марек поклати глава.

— Нямам представа.

— Добавено е в полето — каза тя. — Може би нищо не означава. Може да е безсмислица или сметка, или нещо такова.

— Съмнявам се.

— Да не би по онова време да не са драскали безсмислици?

— Драскали са, но не ми изглежда така, Кейт. Това е сериозна бележка. — Марек пак се наведе над ръкописа и плъзна пръст по редовете.