Владислав Крапивин - В нощта на големия прилив

Но гвардейците тичаха по-бързо. Каската на единия падна и със силно дрънчене се затъркаля по моста; дълго дрънча и се въртя, преди да спре върху паважа.

Валерка се върна на моста. Дишаше тежко.

— Те не са хора — тихо, злобно каза той. — По-гадни са от наемниците.

Прекарах длан по бузата си. Върху нея имаше следи от кръв.

Намерих върху камъка белега от удара на ножа. Беше конична вдлъбнатинка. Нащърбеният мрамор искреше под лунната светлина. Докоснах вдлъбнатинката и върху пръстите ми остана бял прах.

Отскочилият нож лежеше наблизо. Аз го вдигнах. Беше тежък, с медно топче на кокалената дръжка, с гравирани върху широкото острие цветя и листа.

Валерка се приближи. Подадох му ножа. Той бързо го пъхна в канията, разкопча си куртката, откъсна парче от бялата си риза и го притисна до бузата ми.

— Хайде, голяма работа — казах аз.

— Прощавай. Заради мен стана…

— Ти пък!

Върнах се до стълба. Отново погледнах дупчицата в мрамора.

Усещането за реална опасност дойде неочаквано и стана съвсем ясно. Дали това беше сън или приказка, или всичко ставаше наистина — не можех да разбера, но чувствувах: ако Валерка не беше ме прикрил с налакътника, с мен щеше да е свършено.

И Володка напразно щеше да чака на брега своя голям недодялан приятел.

Озърнах се и сякаш с нови очи видях този странен град: квадратните и многоъгълни кули с ветропоказатели, блестящите гранитни блокчета на паважа. Досега всичко това ми изглеждаше като декорация. Сега виждах един истинскиград.

Валерка се приближи и отново каза тихо:

— Прощавай… Но аз ти казвах, че всичко е много сериозно.

Беше смутен и разстроен.

А в мен бликна радостта — значи и Валерка е истински!

— Чудесно, нека е сериозно! — казах аз и подръпнах портупея с рапирата.

Побързахме да напуснем мястото на схватката, преди гвардейците да са се върнали с подкрепления.

Не мога да си спомня ясно града — толкова объркан беше. Струва ми се, че кулите бяха повече от къщите, а мостчетата, площадките и стълбите — повече от улиците.

Помня каменния лъв, сякаш заспал на стъпалата на широка стълба. На гърба му безгрижно седеше момче на около осем години и гризеше голяма краставица. Лененорусата му коса светеше под лунните лъчи. Ризата на момчето се белееше ярко. Лъвът и момчето хвърляха върху стълбата резки, начупени сенки.

Момчето весело ни проследи с поглед.

— Факлоносец — каза Валерка. — Чака нещо…

— Факлоносец? Значи той е против барабанчиците? Няма ли да ни издаде?

— Никога — усмихна се Валерка.

Озовахме се високо над улицата, на мостче, съединяващо две кули. Валерка спря, хвана се за перилата. И изведнъж каза тихо, но рязко:

— Втръсна ми.

Смъкна от ръката си налакътника и го запрати надолу. Желязото загърмя по покривите и корнизите, разби тишината. Валерка си смъкна куртката и също я хвърли. Тя отлетя като тъмна птица в дълбочината на улицата.

— Какво ти става? — попитах аз.

Той обърна към мен бледото си от лунната светлина лице:

— Виж нашия град… Хубав е, нали? Толкова тъгувахме за него. А като се върнахме — какво? Навсякъде боеве, ножове в гърба иззад ъгъла. Всички са полудели!

— Защо ни нападнаха гвардейците?

— Не знам, това е за пръв път. Преди не се месеха, но отскоро усетих, че за нещо са намразили барабанчиците.

— Значи те са на страната на онези, другите? Валерка сърдито сви рамене:

— Те не са на ничия страна. Доблестната гвардия служи само на Великия Канцлер и охранява неговата особа.

— Какъв е този Велик Канцлер?

Валерка се подсмихна:

— Га Ихигнор Тас-Ута, Баща и Защитник на Града и всички степи и планини до самия Океан.

— А този… Баща и Защитник… на чия страна е?

Валерка отново се подсмихна:

— На чия… Той е прекалено велик. Скърби за раздорите и тъгува за загиналите. А предводителите на различните цехове и общини се колят взаимно, за да получат по-високо звание в свитата на Великия. Всички се кълнат в любов към него и народа… А хората загиват…

— Че за какъв дявол този Канцлер не иска да въведе ред, щом тъгува и скърби?

— Че защо му е? — горчиво каза Валерка. — Всичко върви така, както е предписано. В Книгите на Белия Кристал се казва, че ще бъде време… как беше… да, Ерата на Пурпурните Облаци. И ще има битки, нужни, за да победи Истината. А после ще дойде Времето на Синята Вода и народът ще заживее щастливо под мъдрата власт на великия Га Ихигнор. А когато настъпи Епохата на Втория Изгрев, Га Ихигнор Тас-Ута, творецът на щастието, ще се оттегли от властта и ще предаде нейните знаци на младия Господар на Светлината и Ветровете, който още не се е родил…