Владислав Крапивин - В нощта на големия прилив

— Какво стана с котенцето? Онова, рижавото — попитах аз (трябваше да кажа нещо).

Братлето отново се усмихна. Едва-едва. Загледа барабана си, все още смутено, и тихо отвърна:

— Котенцето… тича по покривите. Само че вече не е котенце, порасна.

— Ти също си пораснал малко — казах аз, въпреки че, откровено казано, не забелязах такова нещо.

Братлето вдигна очи към мен и сериозно се съгласи:

— Малко.

— Ти напусна строя, няма ли да ти се карат? — попита Валерка.

— Не — отзова се Братлето, — все едно, вече свършваме…

— И ще си дойдеш ли вкъщи?

Братлето наведе очи:

— Не, ще остана още с момчетата…

Сянка на безпокойство мина по лицето на Валерка.

— Няма да се забавя — бързо каза Братлето.

Валерка премълча. Братлето го погледна загрижено, постави на камъните барабана, който изкънтя, ловко смъкна атлазената си риза и я хвърли отгоре.

Сега беше съвсем същият, както в първия ден на запознанството ни: с избелели кадифени панталони, синя фланелка с неумело закърпена дупка отстрани и стари сандали. Само едно нещо не бях виждал преди: нещо като медальон или амулет на бяло шнурче. Висеше на шията на Братлето така, както у нас момченцата носят ключа от къщи. Приличаше на кафяво, леко сплескано топче, голямо колкото слива. Беше гладко, от кост или дърво.

— Свали си знака — каза Валерка. — Инак всеки ще познае, че си от барабанчиците.

Братлето послушно смъкна медал йона и го пъхна в джобчето си. Бързо натъпка вътре шнурчето, за да не виси отвън, после каза с малко виновен глас:

— Все едно ще познаят…

— Как? — обезпокоен попита Валерка.

— Как… Ами нали се вижда. По синината ще познаят. Всички имаме такива.

То помръдна крака си. Валерка се вгледа и каза:

— Я ми подай факела.

Той с лекота вдигна Братлето, което стъпи на раменете му и посегна към факела, горящ на стълба между двете арки. Заедно с него скочи на камъните. Стана съвсем, съвсем светло. Косата на Братлето заблестя като злато, по раменете му пламнаха медночервени искри. Валерка взе факела и приседна.

— Оха-а… — тихо каза той.

Аз също приклекнах.

На левия крак на Братлето, под коляното, имаше не синина, а голямо натъртено място. От дребните драскотини на места се изцеждаха капчици кръв.

— Ама че работа… От какво ти е? — попитах аз.

— От барабана — каза Братлето и облиза устни. — От долния обръч, той нали е железен и остър.

— Защо не си направите превръзки? — упрекна го Валерка.

— Ами… все не остава кога — небрежно каза Братлето. — И вече е все едно, малко остана…

Гледах ту него, ту Валерка и не разбирах нищо. Какво оставаше малко? За какво говорят? Едно беше ясно — длъжността на барабанчика съвсем не беше празник за Братлето.

— Да те превържа ли? — попита Валерка.

— Ти пък…

Спомних си слънчевия тревен склон на Северо-Подолската крепост. Спомних си как тогава се изтърколих по него и се издрах до кръв.

— Сложи си листо от живовляк и ще ти мине — казах аз. — Помниш ли?

Братлето се усмихна — помнеше.

И ми стана толкова хубаво, че то е тук, до мен. То и Валерка. Нека има опасности. Нека съм момче. Добре помня как ме учеха на фехтовка, докато бях голям.

Валерка ми подаде факела:

— Сложи го някъде… По-внимателно.

Това беше гладка пръчка, на върха на която със смола бе залепена дълбока глинена чашка. От ръбовете й капеха горящи капки масло, които веднага ярко пламваха върху камъка.

Внимателно, за да не ми капне върху ръцете, забучих факела в един процеп между камъните.

Валерка тихо каза на Братлето:

— Казваш, че, все едно, ще ви познаят. И ходите така… без никакво оръжие?

— С арбалети.

— Арбалетът е само за един изстрел — мрачно се усмихна Валерка.

Братлето наведе глава и сви рамо.

— Вземи ножа ми.

— Дай! — радостно откликна Братлето.

Валерка откопча от крака си канията с метателния нож. Премери му я. Каишките бяха широки. Аз взех рапирата си и с върха й прободох нови дупки, но и това не помогна: върху крака на Братлето каишките, все едно, бяха хлабави.

— Дай ми го така — каза то.

Извади ножа и го пъхна под коланчето си.

— Да не се нараниш.

— Няма, ще внимавам. Е, аз тръгвам.

Валерка мълчаливо кимна. Братлето ласкаво го подържа за лакътя, сбогува се с поглед с мен и без повече да се озърта, бързо тръгна през двора на замъка. Строят на барабанчиците се разпадна, пъстрата тълпа на момчетата се събра при отсрещната стена.

— Да вървим — каза Валерка.

Минахме през галерията и сводестите врати и излязохме на улицата.