Владислав Крапивин - В нощта на големия прилив

— Наблизо има патрул.

— Чий?

— Все едно…

Това беше съвсем непонятно. Не можех да си го обясня: безгрижната игра на момчетата с елена и в същото време — опасност? Каква? Защо да е все едно чий е патрулът? Щом има врагове, значи трябва да има и приятели…

Но нямаше време за въпроси. Бързо крачехме нагоре през черните сенки на уличката. Лунното небе гореше над нас като зеленикав процеп.

— Къде отиваме?

— Към изоставения замък.

— Защо?

— Нали ме питаше къде е Братлето…

Барабанчиците маршируваха във вътрешния двор на замъка. Техните пъстри, но равни редици пресичаха двора от стена до стена, обръщаха се кръгом и маршируваха обратно. Не биеха барабаните си, изглежда, просто се учеха да маршируват в строй. Бяха около стотина, но момчешката им стъпка бе лека и над каменните плочи се разнасяше само тихо шумолене.

Високи плоски стени обграждаха обширния двор от три страни, а вместо четвърта имаше дълго здание с три реда орнаментирани прозорци и сводеста галерия.

Ние постояхме до входа заедно с мълчаливото момче-часовой. После минахме край стената до сянката на галерията.

Край стените горяха факли. Пламъкът беше оранжев. На места те бяха закрепени в железни халки, но най-често — просто пъхнати в процепите между камъните. Бяха ярки, но кадяха. По стените над факлите се издигаха дълги ивици сажди.

Огнената светлина обхващаше краищата на площада, но с отдалечаването от стените ставаше по-слаба. Отблясъците на огъня се смесваха с лунните лъчи. А в центъра на площада луната бе пълна господарка — гранитните плочи искряха. Когато барабанчиците маршируваха през площада; по тях сякаш минаваха разноцветни вълни. Близо до факлите строгите лица на момчетата, остро свитите им лакти и тънките, плавно стъпващи крака сякаш се покриваха с тропически загар. А под лунната светлина в средата на каменния плац изведнъж ставаха много бледи и само очите им блестяха както преди — твърди и решителни.

Понякога редиците минаваха съвсем близо до нас. Търсех с поглед Васильок. Но много бяха като него — русокоси и дребни. Минаваха и аз не успявах да се вгледам в тях. Различих само рисунката върху атлазените им ризи. Ризите бяха доста дълги и широки, с къси ръкави и голяма квадратна яка, с най-различни цветове, но с един и същ знак на гърдите и гърба: черна ъгловата спирала, пресечена с бяла стрела. Изглежда, това беше униформа. Не можах да се сетя веднага на какво ми напомняше. После си спомних: така бяха облечени леките конници-копиеносци, които видях в една книжка за Троянската война. Само че момчетата нямаха кръгли щитове и тънки копия.

Затова пък имаха барабани.

Барабаните приличаха на сини бъчвички и изглеждаха прекалено големи за такива деца. Навярно бяха и много тежки. Но барабанчиците крачеха леко и свободно.

И аз изведнъж почувствувах — когато настъпи времето, те също така леко и свободно ще тръгнат срещу опасността.

Въздъхнах, обхванат от внезапна тревога, и застанах по-близо до Валерка. В този момент един много тънък глас извика неразбираема команда. И почти в същия миг гръмнаха барабаните. Кънтящите ритмични удари запълниха целия площад, заляха го като лавина. Барабаните биеха, бавно отмерваха такта на крачките, а паузите между тях бяха запълнени с бързо тракане.

При първия удар трепнах и изтървах рапирата. Засмях се и погледнах Валерка. Той каза нещо, но видях само как мърдат устните му.

Барабаните млъкнаха. Бученето в ушите ми бързо изчезна и аз отново чух как шумолят стъпките. Квадратният строй на барабанчиците продължаваше своята мълчалива маршировка.

— Разбра ли какви са те? — сериозно ме попита Валерка.

Не го разбрах добре, но кимнах и попитах:

— А къде е Братлето?

— Сега ще го видиш — каза Валерка.

Той излезе изпод арката, вдигна ръка и махна няколко пъти. Почти веднага някъде от средата на редиците изскочи светлокосо момче със зелена, блестяща риза. Строят продължи пътя си, а момчето, придържайки барабана, се завтече през площада към нас.

На две крачки от нас спря — запъхтяно и явно разтревожено. И аз видях, че това е Братлето.

С блестящи очи Братлето погледна първо Валерка, после мен. Усмихна се стеснително и радостно — позна ме. И нищо не каза. А аз забравих, че съм бил възрастен, отново бях на дванадесет години и също не знаех какво трябва да се говори при такава среща. Също гледах и се усмихвах. После протегнах ръка. Братлето бързо прехвърли в лявата си ръка палките и ми подаде своята десница. Беше суха и гореща.