Владислав Крапивин - В нощта на големия прилив

Веднъж зад старите матраци аз намерих ръждясала рапира…

Сега обаче зад вратичката имаше не стаичка, а дълъг коридор, осветен от прашна крушка. Матраците един върху друг лежаха край тухлените стени, на места почти до пода висяха дебели въжета и скъсани волейболни мрежи. Другият край на коридора се губеше в полумрак.

— Трябва да се промушим — каза Валерка.

— Добре.

Той тръгна напред. Аз затворих вратичката и го последвах.

Вървяхме невероятно дълго, заобиколени от прах и полумрак. Редките крушки едвам мъждукаха през паяжините. Въжета и парчета от мрежи се закачаха за ръцете и краката ни, особено за налакътника на Валерка. Веднъж се натъкнахме на тежки кожени матраци, които почти бяха затрупали прохода — наложи се да пропълзим под тях.

Когато вече си мислех, че в този коридор съм прекарал половината си живот, той свърши и ние опряхме в стена от много големи и неравни тухли. Тук беше по-просторно, гореше по-ярка лампа.

В стената имаше тясна дупка с неравни краища.

— Стигнахме — прошепна Валерка. — Сега ще се промъкнем, и толкоз.

— Аз не мога да се промъкна.

Дупката изглеждаше прекалено малка.

Валерка се усмихна:

— Можеш.

И изведнъж разбрах, че той е прав. Дупката в стената беше достатъчно широка за тесните ми момчешки рамене!

Отново бях станал момче! Сякаш изобщо не бе прекъсвал странният сън за лунната къща в Северо-Подолск и часовника с дървените рицари.

Отново бях с леки и удобни кецове, избелели шорти, леко разпрани около джоба, и риза на сиво-бели квадрати. Стара момчешка риза с копче, увиснало на конец, и ръкави, навити до лактите.

Сега разказвам за това дълго, а тогава радостното усещане, че наистина съм на дванадесет години, дойде за една секунда. Аз въздъхнах дълбоко и се засмях. Цялото ми тяло бе пълно с гъвкава лекота.

Валерка ме гледаше нетърпеливо, вече не отдолу нагоре — нали бяхме еднакви на ръст!

— Промушвай се след мен — каза той.

Това беше не заповед, а трескава молба.

Той с лекота се шмугна в дупката, само налакътникът му издрънча в тухлите. Веднага се пъхнах след него. Посрещна ме острата миризма на влажна мазилка, грапавият край на една тухла одраска крака ми.

Видях, че Валерка скочи надолу: подът в стаята, в която попаднахме, беше много по-нисък от този в коридора.

Това беше кръгла стая без прозорци. На ръждясала кука висеше железен фенер с три доста ярки свещи. Лъчите му осветяваха грапавите каменни плочи на пода. Валерка стоеше долу и протягаше ръце към мен:

— Скачай.

Подхвана ме, за да не падна на камъните, когато се изхлузих от дупката.

Аз се отърсих от тухления прах и се огледах:

— Къде сме?

— В кулата.

Таванът, подпрян с мощни греди, се губеше в полумрака. Стените се виждаха по-добре. Бяха от големи старинни тухли и каменни блокове. Край тях се търкаляха в безпорядък медни и стоманени нагръдници, наколенки, нараменници, плътни шлемове с прорези за очите. А сред тях лежаха тесни мечове, саби, рапири…

— Избирай — каза Валерка.

Аз прехвърлих няколко оръжия и се спрях на четириръба рапира с проста кокалена дръжка. Дръжката удобно лежеше в ръката, големият кръгъл гард с малки вдлъбнатини добре прикриваше китката. Светлото острие приличаше на огромна игла. Но върхът му беше плосък, с наточени ръбове. В случай на нужда можеше не само да пробожда, но и да сече.

— Готов съм! — казах аз и сам се учудих на звънкия си глас.

— А това? — Валерка посочи броните и наколенниците. — Няма ли да вземеш?

Момчешкото ми тяло беше толкова леко и подвижно! А цялото това желязо навярно бе студено и тежко. Аз потръпнах:

— Задължително ли е?

Валерка се усмихна:

— Всъщност не. За теб май не е задължително. А виж, това е нужно.

Той измъкна изпод железните боклуци кожен портупей 1 1 Портупей — ремък за носене на шпага или кобур — Бел.пр. с голяма тока и медни нитове по краищата. Надяна ми го през рамо и нагласи токата. После пъхна рапирата в пръстенчето на колана. Дръжката й се залюля до бедрото ми.

— Готово — каза Валерка.

Представих си как ли изглеждам отстрани: обикновено хлапе с мускетарско оръжие на хълбока?

— А няма ли значение, че изглеждам… така? Няма ли да ми обръщат внимание?

— Ти си точно такъв, какъвто трябва да бъдеш — каза Валерка. — Слушай… Не размисли ли?

— За какво?

— Да дойдеш с мен.

— Какви ги говориш! — упрекнах го аз.

Той ме хвана за ръка.

Разбирах, че мога да се окажа в съвсем непознато, дори приказно място. И само за едно бях сигурен: сега навън е ден, слънцето свети и ние ще излезем от някакво мазе или подземие. Нали физкултурният салон и коридорът бяха на първия етаж, а подът в кулата — още по-ниско…