Владислав Крапивин - В нощта на големия прилив

На раненото рамо на Васильок кацна голям син скакалец. Поглеждаше ни с мъничките си черни очички, съвсем като човек.

— Кой е този Володка? — изведнъж попита Братлето.

Трепнах.

— Ти го викаше насън — обясни Васильок. — Кой е той?

— Просто едно момче — обясних аз. — Като теб.

И едва сега видях, че вървим право към самотната стара кула. Озърнах се. Градът се белееше далеч на хоризонта. Кулата беше съвсем близко.

— Какво? Вече?… — тъжно попитах Валерка. Той леко се усмихна:

— Не, още не…

Качихме се на балкона, но не влязохме в кулата, а по ръждивите скоби се изкатерихме на самия връх. Там имаше кръгла площадка. През дългите години вятърът я бе покрил с пръст и сега тук никнеше трева. Но не такава, както в степта, а ниска, със ситни жълти цветчета.

— Да полегнем малко — каза Валерка.

Излегнахме се по корем и се загледахме в процепа между зъбците.

— Там е океанът — каза Братлето. — Виждаш ли го?

Различих тъмната ивица на самия хоризонт. Налетя вятър и ни облъхна миризмата на море.

Преобърнах се по гръб. Валерка и Братлето също. Лежах между тях и държах ръцете им.

Небето над нас беше много синьо, ярко и за миг аз затворих очи. И изведнъж почувствувах, че ръцете ми са празни, а под гърба ми има дъски.

Лежах върху салчето. Володка шумно плуваше откъм острова, приближаваше се към мен. Явно имаше намерение да ме изпръска отново.

Скочих като пружина. Веднага разбрах всичко, не не чувствувах нито горчивина, нито печал. Валерка и Братлето сякаш продължаваха да бъдат с мен. Отново бях голям, но момчешката лекота и гъвкавост все така звънтяха в тялото ми.

— Без диверсии — казах весело на Володка.

Той изпръхтя, изкатери се на салчето, а аз му се изплезих и вдигнах ръце, за да скоча във водата.

— Я! — каза Володка.

— Какво?

Той докосна с мокър пръст ребрата ми:

— Това какво е?

Върху кожата ми имаше белег във вид на издължена буква S. Затворих очи и постоях няколко секунди. Отново преживях всичко, което се бе случило… или не беше се случило? Отново погледнах. Белегът си стоеше на същото място. Дори малко ме наболяваше, макар да изглеждаше стар.

— Това беше отдавна, Володка — тихо казах аз. — Когато бях на дванадесет години.

— Какво ме будалкаш? — жално попита той. — Нали завчера се къпахме и нищо ти нямаше?

— Това стана, когато бях на дванадесет години — повторих аз.

И се разсмях от мигновено пламнала радост, разсмях се съвсем като момченце. Скочих, гмурнах се и дълго плувах в зеленикавата дълбочина. После се върнах при Володка.

Той седеше, обгърнал с ръце коленете си, и въпросително ме гледаше с огромните си кехлибарени очи. За белега повече не ме попита. Заговори за друго:

— Къде беше?

Седнах до него на топлите дъски.

— Кога?

— Ами докато бях на острова. Отиде някъде и два часа никакъв те нямаше.

Гледах го мълчаливо. Той запримигва обидено — това вече беше сериозно.

— Хайде сега и ти — казах аз. — Имах една срочна работа. Ще ти разкажа.

Той кимна, посегна към една захвърлена, изгоряла кибритена клечка и започна да драска с нея по дъските. После ме погледна изпод вежди и попита:

— А мен ще ме вземеш ли?

— Къде?

— Там… ако пак имаш срочна работа.

Леко трепнах. Володка рисуваше върху дъските ъгловатата спирала. После въздъхна, усмихна се и я разсече с решителна черта.

© 1977 Владислав Крапивин

© 1985 Георги Арнаудов Георгиев, превод от руски

Владислав Крапивин

В ночь большого прилива, 1977

Сканиране: Boman, септември 2009 г.

Разпознаване и редактиране: NomaD, октомври 2009 г.

Издание:

Владислав Крапивин. Летец за Особени Поръчения. Фантастични повести за юноши

Издателство „Отечество“, София, 1985

Рецензент: Петя Караколева

Редактор: Асен Милчев

Художник: Виктор Паунов

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Стефка Бръчкова

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/13732)

Последна редакция: 2009-10-08 22:30:00

Портупей — ремък за носене на шпага или кобур — Бел.пр.