Владислав Крапивин - В нощта на големия прилив

Кулата на Звездния Майстор се извисяваше в дъното на двор, покрит със зеленина. Някъде високо, високо светеше прозорчето й и също така високо бе вратата. Към нея водеха каменни стъпала.

Напълно изтощен, Валерка се облегна на стената в подножието на стълбата.

— Дай ми го — казах аз и хвърлих шпагите в тревата.

Валерка нямаше сили дори да спори. Мълчаливо ми предаде Братлето.

То спеше или бе изгубило съзнание. Като че ли изведнъж натежа страшно. Аз стъпвах внимателно, стълбата беше много стара. Върху стъпалата бяха протрити дълбоки кръгли вдлъбнатини.

… После осветената стая сякаш се наклони към мен. Висок човек с нелеп пуловер до коленете пое Братлето от ръцете ми. Той беше много стар, с редки сиви кичури коса, сбръчкани бузи и жалостив поглед.

— Миличкото ми… — каза той.

Положихме Братлето на широко легло, безразборно затрупано с пъстри одеяла. Като мърмореше нещо съкрушено. Майстора размота превръзките. После с крива ножица преряза презрамките на фланелката и я смъкна надолу.

Без да отваря очи, Братлето тихо простена.

— Потърпи малко, миличко — прошепна Майстора.

Видях в ръцете му месесто листо от някакво растение. Майстора откъсна с нокти кожичката на листа — под нея заискри гъста изумрудена течност. Майстора наложи листата върху раната, после, без да я превързва, зави Братлето с одеяло чак до брадичката. Но преди да направи това, аз успях да забележа на другото, здравото рамо на момчето ивица протрита кожа. И разбрах — беше от ремъка на барабана… Барабаните бяха прекалено тежки и въпреки това момчетата ги носеха. Мъкнеха своя жребий на малки войници. Войници, които воюваха срещу войната.

Чух изпълнения с укор глас на Майстора:

— Нима деца могат да променят предначертаното бъдеще?

Не, разбира се! Децата нищо не могат! Могат само да мъкнат своя жребий, докато възрастните вършат глупости! Могат само да падат и умират като възрастни — и не само в приказките…

Видях молещите очи на Валерка.

— Ще се оправи ли? — прошепна той.

— Към сутринта — ласкаво каза Майстора. — Стига да няма възпаление. Но защо ще има? Възпаление получават старите, болните хора…

— Той искаше вода — спомних си аз.

— Сега и така му е добре — успокои ме Майстора.

Братлето дишаше леко, лицето му порозовя.

Валерка седна на ръба на леглото, сложи юмруци върху коленете си. Каза, забил поглед в стената:

— Въпреки това аз оня, пъпчивия, ще го намеря…

— Значи той го рани?

— Разбира се. Ти не видя ли?

Не го бях видял. Нали тогава… Какво правех тогава? А, притисках лакът към раната си… По дяволите, съвсем бях забравил за нея! Болеше ме през цялото време, но аз бях забравил за болката и не й обръщах внимание. Погледнах. Тъканта на ризата бе залепнала върху нея и бе спряла кръвта.

— Вижте моята рана — казах аз на Майстора.

… Ох, че болезнено беше отлепването на ризата… Нищо, Братлето сигурно го е боляло повече. Ето го и листото… Мокро, прохладно. Влажната студенина сякаш всмука болката и я разтопи. Стана съвсем хубаво. Дори умората попремина.

Значи и Братлето се чувствува толкова добре? Тогава всичко е наред.

Седнах на малката трикрака табуретка, облегнах се на студената стена и най-сетне можах да се огледам.

Висока стая, ярки свещи в настенни свещници. Голи стени от пясъчник (като Стената с фенерчетата!), под тавана виси скелет на крилат гущер. Маса от нерендосани дъски, по нея прибори — приличаха на старинните щурмански инструменти от Музея на флота в Ленинград.

Майстора отмести инструментите, сложи на масата гърне и глинени чаши.

— Хапнете си, рицари — каза той.

Думата „рицари“ прозвуча с тъжна насмешка.

В чашите имаше сладък млечен крем с дъх на степна трева.

Майстора ни гледаше със сините си сълзящи очи. Едва сега видях колко е стар. Пръстите му бяха тънки, кафяви, с възлести стави, кожата на ръцете — суха. Ръцете леко трепереха, когато Майстора поемаше чашата си.

— Кога ще свършат тези пурпурни времена? — горчиво произнесе той. — Кога Великия Канцлер ще престане да тъгува за страдащите деца?

Не можах да сдържа раздразнението си:

— Щом вашият Канцлер е толкова добричък, защо позволява да се лее кръв?

— Той не е нито добър, нито зъл — отвърна Майстора. — Той е неизбежен . Както всичко друго на този свят.

— Добре, но нима всичко у вас е предначертано? Легендата за Големия Майстор истина ли е?

— Всичко е истина — кимна Майстора. — Той проникнал през времето и написал Книгите… Не знам, може това да е било грешка. Защо всеки трябва да знае съдбата си?