Владислав Крапивин - В нощта на големия прилив

Той покорно кимна:

— Тогава ще се срути… Но няма да стане. Защото никой не може да разбие предначертаното. Това, което трябва да се случи, вече се е случило в бъдещето и никой няма сили да го промени.

Братлето зад мен започна да бълнува — едва чуто. Озърнах се. Валерка лежеше, отпуснал глава в краката на брат си и стискаше неговата ръчичка.

Не можех да гледам това, наведох очи. На пода, до леглото, лежеше моята рапира.

Бавно се обърнах към Майстора:

— Никой не може да разбие пред… начертаното — повторих аз дрезгаво. — Значи така. Ами ако…

Той разбра. Изправи се. Върху небръснатата му буза блестеше капка от млечния крем. И все пак не беше противен, дори беше красив, беше просто много, много стар.

— Направи това, Светъл Рицарю — тихо каза той. — Аз опитвах сам, но не съумях… Убий ме, ако можеш.

Не можех. Но сега вече ясно знаех какво ще направя.

— Валерка!

Той вдигна мокрото си от сълзи лице.

— Няма нищо — казах аз. — Не мисли, че всичко е… Не си ме повикал напразно. Има време до полунощ!

И вдигнах рапирата.

Той ме гледаше с надежда. Нито преди, нито след това бях виждал някъде очи, пълни с толкова отчаяна надежда.

Вървях по прашните, сиви улици, без да откъсвам поглед от най-високата кула. Там, високо над покривите, светеше оранжевият квадратен прозорец — недремещото око на Бащата на Защитника на Града и всички степи и планини до самия Океан.

„Защитник“… Защити ли някой Братлето? Или онова момче-факлоносец, повалено от юмрука на брадатия войник? И момчето, убито от желязната стрела?

Къде беше ти, Га Ихинор Тас-Ута, Велики Канцлер, когато шестимата барабанчици паднаха пред Стената? За какво загинаха те, кой искаше смъртта им?

С нищо не можех да помогна на онези, шестимата. Не можех да ги върна, тук и най-могъщата приказка ставаше безсилна. И само фенерчетата светят… по-силно, по-слабо… фенерчетата…

Не познавах тези деца, но ми се струваше, че всички те са приличали по нещо на Володка. На моя Володка, който беше далеч, далеч от мен, отдалечен със стотици години и с неизвестно колко километри. Може и да не са си приличали, но сякаш виждах Володка — как се свлича по стената и пада по очи… Или това беше Братлето?

Фенерчета…

„Не искам там да гори още едно…

Не искам!!“

… Може би мислите, че стисках юмруци или плачех? Не. Спокойно вървях през площадите и мостовете. Поне външно бях спокоен. Цялото ми отчаяние и мъка, целият ми страх за Братлето бяха свити в мен в напрегнатата пружина на решимостта. Пред входа на кулата димяха факли, тълпяха се гвардейци. Изглежда, съм се държал съвсем уверено, защото те ме проследиха с поглед, но не ме попитаха за нищо.

Попаднах в мраморен вестибюл. Тук също имаше гвардейци, а пред стълбата стоеше офицер в лилав портупей.

— Великия Канцлер ме очаква — казах аз.

Офицерът учудено вдигна вежди и се отдръпна.

Може би тези гвардейци не знаеха нищо за мен, а може би знаеха, но не мислеха, че съм опасен за Канцлера. Наистина, какво е едно момче-побойник пред могъщия повелител, на когото е съдено да живее до Ерата на Втория Изгрев?

Заизкачвах се по осветената стълба. Рапирата ми подрънкваше по стъпалата.

„Та това е Светлия Рицар… Майстора на шпагата…“ — със закъснение се обади някой отзад. Но никой не тръгна подир мен.

Стълбата беше много дълга, но най-сетне ме изведе до висока врата от обикновени тъмни дъски. Дръпнах медната скоба. Вратата безшумно се отвори, аз прекрачих прага и я затворих след себе си. В просторната стая като звездичка гореше една-единствена свещ, но беше светло: през прозорците падаха яркосини лъчи.

Прозорците бяха тесни и високи. Изглежда, онзи квадратен прозорец се намираше на по-горен етаж и светеше… просто така.

Тежката завеса в дъното на стаята се разлюля и пред мен се появи дълъг, кокалест човек с черен костюм (също като на Валерка в първия ден, но без налакътник). Видях лицето му: много тясно, с плътни устни и хрущялест нос. Гладката, късо подстригана коса плътно прилепваше към черепа. Беше посивяла или може би само така изглеждаше поради лунната светлина. Той почти нямаше вежди, а кръглите му очи приличаха на птичи.

Трепнах, но и се зарадвах. Ако врагът ми се бе оказал симпатичен и добродушен, всичко щеше да бъде много по-трудно.

Но той беше точно такъв, какъвто очаквах да го видя.

— Вие ли сте Канцлера?

Той нито се учуди, нито се възмути. Усмихна се. Странно изглежда лице, което се опитва да бъде добро, макар да не е годно за това.