Владислав Крапивин - В нощта на големия прилив

Канцлера впи в мен кръглите си очи.

За миг сякаш си разменихме местата. Аз почувствувах това, което чувствуваше той. Неговият отчаян страх. Ставаше нещо непостижимо: от чужд свят бе дошъл незнаен враг, заплашваше да унищожи всичко, което досега изглеждаше толкова ясно и известно предварително. Въпреки всички закони врагът заплашваше него, Канцлера, със смърт!

Този враг трябваше да се унищожи! За да стане всичко отново стабилно и покорно на предсказанията на Белия кристал! Трябваше да бъде убит сега, в този миг!

Разбрах, че сега Канцлера ще се хвърли върху мен. И в същия миг той вдигна сабята и с един отчаян скок пресече цялата стая.

Не успях да отбия удара. Можах само да отметна тялото си встрани. Плоското острие прелетя край гърдите ми и отметнатата дясна ръка. Лявата ми китка с дръжката на рапирата беше на нивото на кръста ми. И острието беше вдигнато. Канцлера буквално се наниза на него — рапирата се заби под ребрата му и изскочи отзад между лопатките.

Пуснах дръжката и отскочих. Канцлера се изправи, леко се огъна назад. И погледна някъде встрани от мен с невероятно спокойни очи. Не изпусна оръжието си. Здраво стискаше ефеса, острият връх на сабята сочеше напред и потрепваше, сякаш търсеше цел.

От страх, че съм останал без оръжие, не можех да мисля за друго. Вкопчих се с две ръце в рапирата си и отчаяно я дръпнах. Тя се изтръгна и аз отлетях към вратата. Канцлера постоя още секунда и без да сгъва колене, падна по очи. Изтрака като дърво.

Изглежда бе умрял мигновено. Може би дори преди да падне. Но отначало не разбрах това. Стоях, гледах Канцлера, виждах мършавия му гръб, осветен от струящата през прозореца ивица лунна светлина. Върху бялата риза имаше малка дупка с разкъсани краища. Около нея набъбваше тъмно петно, но дупката се очертаваше ясно…

Прилоша ми от страх. Затъвах в някаква каша от отчаяни мисли и страхове. И най-страшната мисъл беше: ами ако Канцлера помръдне? Какво ще правя тогава? Ръката ми нямаше да се вдигне за последен удар. А не можех да си отида, без да се убедя, че противникът ми е мъртъв. Не можех и да пипна ръката му или да го преобърна — не се решавах. Не знам колко време съм стоял така, но в един момент дойде ясното усещане, че това лежащо на пода тяло няма нищо общо с живота.

Въздъхнах с облекчение и отидох до прозореца. Намръщих се, но избърсах рапирата с пердето. После, като заобиколих Канцлера отдалеч, отидох до вратата.

Готов бях да си пробивам пътя с бой, но стълбата се оказа празна. Само долу, до изхода, стояха двама часови и непознат офицер. Той мълчаливо докосна с ръкавица шапката си.

Стори ми се, че улицата е изпълнена с ласкава топлина, сякаш луната грееше като слънце. И отново усетих дъха на копринената степна трева. Виеше ми се свят, раната силно ме болеше, едва се държах на краката си. Но изпитвах огромно облекчение. Това е…

Това е!

Може би ще има още битки и кръвопролития, наводнения и пожари, но Братлето ми ще живее. Аз скъсах проклетата верига…

Вървях и се усмихвах. Недалеч от фонтана с каменните риби чух гласа на Главния часовник. Беше полунощ.

— Това е… — отново казах аз.

И тогава ме прикова към улицата една страшна и проста мисъл: „Ами ако все пак е умряло?“

Как хукнах! Редките минувачи отскачаха, един гвардейски патрул шашардисано се озърна подир мен.

„Ами ако все пак… Братлето можеше да умре не заради предсказанието, а просто от раната!“

Нахълтах в стаята, като хлипах и се задъхвах. И първото, което видях, бяха изумените и щастливи очи на Валерка.

… После видях и всичко останало: че Братлето диша равномерно и бялата плесен е изчезнала от устните му; че Майстора е безкрайно изумен и се суети (той му правеше компрес); че медальонът е стъпкан на пода — изглежда, бяха го настъпили случайно.

Но първото бяха очите на Валерка. Това ми стигаше.

Прехапах устни, за да не заплача, и малко грубо казах:

— Залепете ми раната, Майсторе.

Майстора закима и все така щастливо суетлив се качи на табуретката, за да достигне лавицата.

— Внимавайте да не паднете, Майсторе — казах аз. — Бъдете внимателен… Винаги бъдете много внимателен…

Чувствувах, че говорех глупости, но не можех да спра, иначе щях да заплача.

— Не мислете, Майсторе, че нищо няма да ви се случи до голямото наводнение. Не се доверявайте толкова на Книгите на Белия Кристал. Че Канцлера им вярваше, и на…

Страшно ми се зави свят, изтървах рапирата. Върхът легна до краката ми, а дръжката с кръглия си гард се затъркаля по дъга — сякаш да ме затвори в окръжност, чийто радиус е острието. Бързо прекрачих тази черта…