Владислав Крапивин - В нощта на големия прилив

— Бягай! — изкрещя Валерка.

Братлето прехапа устни и завъртя глава. Стискаше в ръка ножа на Валерка, напълно безполезен в такова сражение.

Двама барабанчици отнесоха момчето-факлоносец, ударено от гвардееца.

Мислех, че охраната само ще ни отпъди от машините и няма да ни преследва, но гвардейците напираха и се мъчеха да хванат момчетата. Аз избих рапирите от ръцете на двама, силно нараних лицата на други трима. Валерка стоеше до мен, без да отстъпи нито крачка. Беше чудесен. Видях как той атакува един висок и дебел гвардеец. Онзи отскочи и събори друг.

Тогава, разбутвайки другите, отпред излезе брадатият с шала. Той криво се усмихваше с отворена уста и въртеше с рапирата си хитри финтове. Иззад него тъпо настъпваше друг — русоляв и пъпчив.

Валерка удари пъпчивия в рамото, но острието само се плъзна по метала.

— Отстъпвайте! — изкрещях аз и с лявата ръка посочих назад.

Непредпазливо се обърнах и рапирата на брадатия драсна по ребрата ми.

Почти не почувствувах болка, но усетих, че ризата ми се намокри от кръвта. Притиснах към раната левия си лакът. Брадатият замахна. С удар отдолу аз разсякох ръкава му до лакътя. Брадатият се олюля и отскочи.

И в същата секунда чух как Братлето тихо изстена.

Озърнах се. То се усмихваше жално. Под ключицата му до усуканата презрамка на фланелката чернееше триъгълна дупчица. Отначало беше черна, но почти веднага стана аленочервена. Тежка капка кръв потече по фланелката, оставяйки след себе си алена следа. Братлето объркано погледна Валерка и се хвана за него. Валерка заплака, изтърва шпагата и го взе на ръце.

— Мръсници — каза той.

Бяха минали не повече от две-три секунди. Когато се обърнах към гвардейците, те стояха на същите места и брадатият се държеше за лакътя. Аз сграбчих и шпагата на Валерка и хукнах срещу тях по стъпалата. Помня, че крещях нещо от ярост и отчаяние.

Не знам може ли да бъде страшно едно разчорлено дванадесетгодишно момче, дори и с две шпаги в ръцете. Но гвардейците отстъпиха, почти се срутиха надолу по стълбата. Без да се обръщам, заднишком, аз се върнах при Валерка и Братлето. Сърцето ми биеше силно, не в гърдите, а някъде в гърлото. Аз преглъщах и кашлях.

— Да бягаме, бързо…

Озовахме се в тъмен коридор. Не ни преследваха. Ние не се спуснахме по галерията. Валерка с братчето си на ръце сви в една незабележима странична вратичка. Излязохме на висящо мостче.

Веднага ни обгърна топъл въздух. Беше синкав полумрак: слънцето току-що бе залязло. Иззад покрива се подаваше половинката на розовата и чудовищно голяма луна. От улицата не се чуваше нито звук. Но всичко това аз забелязвах бегло, между другото. Една мисъл, една тревога ме владееше — как е Братлето?

То бе увиснало на ръцете на Валерка, отпуснало ръце и крака. Стараеше се да държи главата си изправена и я опираше на рамото на брат си. Продължаваше да се усмихва едва-едва, но очите му бяха затворени.

— Много ли те боли, Васильок? — попита Валерка и изхлипа.

Без да отваря очи, Братлето каза:

— Не много… Само пари.

Стори ми се, че устните му са сухи, едвам ги мърдаше. Кръвта като че ли спря да тече. Засъхналата следа по рамото на Братлето изглеждаше съвсем черна.

— Трябва да… го превържем… — казах аз.

Говорех на пресекулки, в паузите между бесните удари на сърцето си.

— Тук няма къде — отвърна Валерка. — Трябва да слезем.

Спуснахме се по железни стъпала и се озовахме пред познатия фонтан с каменните риби близо до крепостната стена. Положихме Братлето на ръба на фонтана. Той беше сух, нямаше как да промием раната.

— Все едно… — казах. — Това е временна превръзка… Все едно трябва лекар… Има ли лекари в този идиотски град, или са само глупаци и убийци?…

— Трябва при Майстора — отзова се Валерка. — Звездния Майстор знае всичко, той ще го излекува.

Вече се бе овладял — говореше решително. Откъсна ръкава на ризата си, разпра го на ивици и внимателно наложи този бинт върху раната.

— Боли ли те, Васильок?

Братлето помръдна устни:

— Не, не… Само съм жаден…

— Сега, сега…

Пъхна ръце под шията и коленете на Братлето, като одра лактите си, и отново го вдигна. И тръгна.

Аз вървях след него с двете шпаги. Охранявах Валерка и Братлето, но не знаех как ще се бия, ако срещнем врагове. Едва се държах на краката си.

Като че ли не вървяхме дълго. Но луната успя да изсветлее, изтърколи се до средата на небето и всичко отново стана яркосиньо, като миналата нощ.