Владислав Крапивин - В нощта на големия прилив

— Затова пък почти пристигнахме.

Тяхната къщичка беше долепена до развалините на нещо като огромен храм. В светлото небе чернееха разрушени арки и парчета от колони, а къщичката се таеше в сянка. Беше построена от камъни, събрани тук, в развалините. Почти се сливаше със стената на храма. Двете полукръгли прозорчета светеха като две големи очи.

„Не е много богато за един Светъл Рицар и Спасител на Града“ — помислих си аз.

Валерка почука по особен начин по скованата от груби дъски врата: един път, три пъти, още три пъти…

Нещо издрънча, вратата със стон потъна навътре. Видях Братлето — стоеше на прага и държеше в отпусната си ръка тежък, зареден арбалет. То погледна Валерка с мек упрек:

— Къде се бавихте? Аз ви чаках, чаках…

Валерка обгърна с ръка раменете му и ние мълчаливо влязохме вътре.

В малките глинени лампички, наредени край стените, гореше ярък пламък.

Валерка взе от брат си оръжието, извади от жлеба желязната стрела с топче вместо острие, натисна спусъка. Тетивата се отпусна с тежък звън, бръмченето й изпълни стаята.

Аз взех арбалета от Валерка. Това беше обкован с мед приклад със закрепен на него стоманен лък, зъбчато колело и лост за зареждане. Усуканата от жили тетива беше дебела колкото кутрето ми.

— Как зареждаш това чудо? — попитах Братлето.

Братлето заключваше вратата — резетата звънтяха. Обърна се и, кой знае защо, смутено ми обясни:

— По пет души обтягаме един арбалет и после си ги разпределяме…

След това повика Валерка, надигна се на пръсти и зашепна нещо на ухото му.

Валерка се разсмя:

— Стеснява се. Казва, че не знае с какво ще нахраним госта. Това не е гост, Васильок.

— Ти пък — тихичко каза Братлето и лекичко ръгна с лакът Валерка.

После то ме погледна с лукава искрица в очите и изтича зад сивата завеса от зебло. Домъкна и стовари върху масата чугунено котле. По стените на котлето се стичаха капки мляко. После донесе огромна препечена погача, притисна я до гърдите си и започна да реже големи филии с широкия нож на Валерка. Ах, как отведнъж изгладнях!

Вечеряхме около кръглата маса, кой знае как попаднала в тази къщурка (богаташка маса беше — с инкрустации и извити крака, само че много стара и скърцаща).

Когато вече привършвахме, от прозореца скочи в стаята безшумно мустакат рижав звяр. Седна до масата, примижа и замърка със силата на перална машина.

— Ами това Рижик ли е? — попитах аз. — Толкова грамаден ли е станал?

— Ами да — каза Братлето. — Ти, скитник такъв! Закъсняваш, а сега просиш.

То започна да храни уморения от скитане Рижик, а ние с Валерка се излегнахме на широкия, постлан с бяло кече нар. С още едно такова кече се покрихме. То бе много леко и меко като коприна.

Братлето духна лампите и се пъхна между нас.

— Я се мръднете малко. Цялото легло сте заели, хитреци такива…

То вече не се стесняваше от мен.

— Ти риташ насън — каза Валерка. — Легни до стената, та поне само аз да страдам.

— А, само не до стената… По нея лазят паяци, страх ме е.

— Нашият храбър барабанчик.

— Е и какво? Теб пък те е страх да скачаш от големия мост.

— Бърборко — ласкаво каза Валерка.

Рижик скочи на нара, дълго се въртя в краката ни, най-после се намести и замърка.

Затворих очи и за миг ми се стори, че съм на село, на гости у баба и че нощувам в плевника заедно с Алик Головин и Миша Маслов — мои съученици и приятели от детството. А в краката ни се е настанил бездомният, но обичан котарак Жорка.

Отново отворих очи. И чак сега забелязах в ярката ивица лунна светлина върху стената две рисунки. Отляво имаше портрет на мустакатия Рижик — смешен и много точен. Отдясно, малко по-високо, беше нарисуван ветроходен кораб — много красив, приличащ на испански галеон, но с по-нисък корпус. Платната бяха издути, а вълните, излизащи изпод форщевена, приличаха на криле.

— Кой ги е рисувал? — попитах аз.

— Васильок — каза Валерка. — Хубави са, нали?

— Хайде пък сега… — прошепна Братлето.

— Чудесно е нарисувано — казах аз. — Дори не знаех, че имате такива кораби.

— Имахме — въздъхна Валерка. — А сега пристанището опустя, корабите гният.

— Защо?

— Всички се боят, че вълните ще разбият дигите и целият бряг ще бъде потопен.

Братлето изведнъж се размърда и тихичко каза:

— Знаеш ли, когато се връщахме, искахме да станем моряци. А кораби няма.

— Но защо, защо не поправят дигите, защо са зарязали всичко?

— Няма време — отвърна със сърдита насмешка Валерка. — Нали е Ерата на Пурпурните Облаци — всички воюват!