Владислав Крапивин - В нощта на големия прилив

— Чакай, какви молитви ми четеш? Какво е това бълнуване?

— Ти още нищо не знаеш… Това не е бълнуване. В това вярват всички. Казват, че преди двеста години Големия Звезден Майстор — най-великият учен — успял да победи времето и да достигне дълбините на бъдещето. Той записал всичко, което ще се случи за много векове напред. Цели книги написал…

— Книгите на Белия Кристал?

— Да… От тях предварително може да се научи какво ще се случи в нашия свят.

— Скучно е да се живее така — казах аз.

Валерка сви рамене.

— Каква глупост — казах аз.

— Може би — откликна Валерка, — но разбираш ли… Всичко предсказано наистина се случва — битките, пожарите, откритията на учените. И хубавото, и лошото.

— Но щом лошото е известно предварително, можете да се опитате да го победите! Нещастието може да се предотврати! Навярно именно затова са били написани тези книги!

Валерка въздъхна:

— Всички казват: „От написаното не можеш да се скриеш.“ И мъдрият Канцлер ни учи да живеем така, както повеляват Книгите.

— Но защо?

— Ама слушай — съвсем по детски каза Валерка. — Аз още не съм голям, не разбирам много неща. Всичко това се е случило без мен.

Разказа ми го Звездния Майстор от Северната кула, той е мой приятел… Знае всичко.

Спомних си шестте фенерчета от Стената…

— Щом всичко е известно предварително, значи са знаели и за онези барабанчици? Знаели са, че ще ги убият?

Валерка трепна. Очите му станаха големи и потъмняха.

— Не знам, не съм мислил — тихо каза той. — Но… сигурно там не е написано за всеки, а само за големите събития.

— Нима Стената е малко събитие?

Валерка бавно наведе глава.

После се отблъсна от перилата и тръгна към кулата. И без да се обръща, каза:

— Всичко беше толкова просто, докато бях тръбач…

Дожаля ми за него. И за да го отвлека от тъжните мисли, аз тръгнах след него и попитах:

— А защо онзи офицер те наричаше така — Светъл Рицар, Спасител?

Валерка не се обърна, но аз почувствувах, че се е усмихнал.

— Помниш ли, аз ти разправях… как затръбих, когато мечоносците нахлуха в кулата. Успял съм да предупредя нашите и те се строили в бойни триъгълници. А когато се строяваха така, никой не можеше да ги победи. И тогава станало същото: първо се защищавали, после минали в атака и изгонили врага от крепостта.

— Значи ти си спасил Града?

— Така казват.

— Излиза, че си знаменитост?

— Де да имаше някаква полза…

Отново площад. Много равен, покрит с шестоъгълни плочи. Заобиколен не от къщи, а от дървета с възлести дънери, в короните на които светеха като фенерчета жълти цветчета.

В средата на площада, зад кръгла каменна ограда, блестеше голям стъклен цилиндър с прозрачни кълба върху двата края. Беше заобиколен от огромни медни колела и лостове. Цилиндърът висеше на ос, минаваща през средата му и окачена на два стълба, покрити с резба. Цялата машина беше висока колкото двуетажна къща, а самият цилиндър приличаше на огромен пясъчен часовник само че вътре вместо пясък течеше вода — тънка струйка от горното кълбо към долното. Долното бе почти пълно.

— Часовник ли е това? — попитах аз.

— Да.

— Какъв е огромен!

— Времето е сериозна работа. Това е главният полунощен часовник. Той е на двеста години и никога не греши. Строил го е Големия Звезден Майстор.

Отраженията на луната горяха непоносимо ярко върху стъклените кълба. Аз примигнах и погледнах настрани, към тъмните дървета. Пред очите ми плуваха зеленикави точки. Но въпреки това видях гвардейците.

Те стояха навсякъде, преградили проходите между дърветата. Бяха мълчаливи и неподвижни. Медните им шлемове мътно блестяха.

— Я виж! — казах аз.

Браво на Валерка — дори не трепна! Само премести трофейната си шпага от лявата ръка в дясната.

А на мен направо ми прилоша от предчувствието за беда — та те бяха цяла рота, никаква фехтовка нямаше да помогне, щяха да ни повалят и вържат. Но се опитах да кажа безгрижно:

— Ще има ли бой?

— Не тук. На този площад никой не смее да се бие. Казват, че Канцлерът спи много рядко, а прозорецът му е там — Валерка посочи някъде нагоре.

Видях тъмна кула — най-високата в града. Под корниза на острия покрив светеше един немного ярък оранжев квадрат. Сякаш над площада се бе издигнало странно четириъгълно светило.

— Там ли живее тоя ваш Канцлер?

Валерка кимна.

За миг забравих за гвардейците — разтърси ме една невероятно проста мисъл: