Владислав Крапивин - В нощта на големия прилив

— Колко много думи! — недоверчиво каза Валерка. — Какво искате?

Леко наведен, офицерът мазно каза:

— Чухме звук на барабани. Бихме искали да знаем къде е вашият малък храбър брат и неговите приятели?

— Вас какво ви засяга? Всеки може да ходи където си иска.

— Разбира се, Светъл Рицарю, такъв е законът. Но в това смутно време…

— Не го размътвайте още повече! — рязко го прекъсна Валерка. — Оставете ни да минем.

— Разбира се, Светъл Рицарю. Но ние бихме искали да ви придружим… До нашата казарма.

— А ние не бихме искали! — високо каза Валерка.

Направи движение, като че ли искаше да се наведе и да извади ножа си. И си спомни, че него го няма. Бързо погледна към мен.

— Вие сте храбри рицари, вие сте мъже… — неопределено каза офицерът и сложи ръка върху дръжката на тежката си армейска шпага.

Гвардейците направиха същото.

Трябва да бъдеш мъж дори и ако си на дванадесет години. И насън, и наяве.

— Ръцете… — казах аз и извадих рапирата си.

— Какво? — не разбра командирът на гвардейците.

— Свалете ръце от шпагите! — повторих аз и почувствувах, че всичко в мен трепери. Но не от страх! — Махнете се от пътя ни!

— Млади Рицарю, ние сме трима — снизходително каза командирът. — Предайте си оръжието, нямаме време за игри.

Три остриета докоснаха ризата ми.

… Прав беше Валерка — слаби бяха в тази работа. Тяхното фехтовъчно изкуство не беше достигнало нашето ниво. Направих само два прости захвата — и две шпаги звъннаха на паважа. Но командирът им беше по-добър. Отскочи, премина в глуха защита, после направи красива атака.

— Хайде, сеньор, хайде, не сте в театъра — казах аз. — Без ефекти.

Той тежко заподскача около мен и задемонстрира хватки — наглед страшни, но всъщност доста безобидни. Беше забавен. Аз престанах да се вълнувам. Този чичко с броня като самовар не знаеше дори какво е това долен защитен блок и на два пъти се опита да ме достигне, като падаше на ляво коляно.

Стана ми весело. Отбивайки с лекота ударите на дебелия гвардеец, аз попитах Валерка:

— Всички ли са такива бездарници?

— Почти — отвърна Валерка. — Свикнали са да нападат само вкупом, и то след добро пиене.

Той държеше по една шпага във всяка ръка и показваше на гвардейците, че ще е по-добре да не се месят. И те не се месеха.

— А ти казваше, че у вас не воюват с деца.

— Ами такава му е службата — иронично обясни Валерка. — Не го убивай, той е само един глупак.

Вече доста запъхтян, командирът на патрула изхриптя:

— Хвърли оръжието… В името на предначертаното бъдеще…

— Моля, моля? — попитах аз и леко го боднах с рапирата по ботуша.

Моят противник изрева басово и широко замахна явно с цел да ми отсече главата. И много се изненада, когато усети върху гърлото си върха на моята рапира.

Ръката му спря във въздуха.

— Спокойно — казах аз. — Вие сте изморен. Пуснете шпагата… Ето така.

Шпагата звънна върху камъните.

— Можете да си отпуснете ръката. Добрият замах е полезен навсякъде другаде, но не и във фехтовката.

Това бяха думи на нашия треньор в спортния клуб „Албатрос“.

Валерка взе и неговата шпага и ме издърпа към перилата. Гвардейците ни гледаха отчаяни.

— Върнете ни шпагите, рицари — мрачно помоли единият. — Ще ни изгонят от гвардията.

— И добре ще направят — каза Валерка. — Вървете да търгувате с варена ряпа.

Винаги толкова спокоен и сдържан, сега Валерка беше възбуден и ироничен. Подскочи, седна на широките перила, хвана едната шпага за върха на острието, залюля я като махало над водата и я пусна.

Далеч долу се чу плисък.

— Ако искате да си получите оръжието, направете си една баня — предложи той. — Наистина, там е дълбоко и студено…

Стоях до него, облегнат на каменния стълб. Очите на Валерка зловещо блестяха. Чувствувах, че той не се подиграва с гвардейците току-така, а разчиства някакви сметки.

Без да бърза, Валерка хвърли и втората шпага. Гвардейците с кисели лица следяха движенията му. Валерка взе третата.

— Недей — казах аз. — Остави я за себе си. Нямаш оръжие.

— Вярно — сепна се той. — Само че не съм свикнал…

Той изведнъж погледна весело офицера:

— Ей, предводителю! Искате ли си шпагата? Сменям я срещу вашия нож. Вижте, канията ми е празна. — Той поклати крака си.

Командирът на гвардейците се замисли за секунда, кимна намръщен, бавно се наведе и посегна към ножа…

… Валерка успя да ме закрие с налакътника! Ножът драсна по стоманата, свирна край ухото ми и с оглушителен звън се удари в камъка. В бузата ми се забиха дребни парченца. За миг затворих очи, после видях, че Валерка гони гвардейците. Крещеше нещо и се носеше, стиснал шпагата като копие.