Владислав Крапивин - В нощта на големия прилив

Сега вече не бях спокоен. Все си мислех за Братлето и тревогата не ме оставяше.

— Може би трябва да го почакаме? Може да имат нужда от охрана — и той, и другите…

Валерка поклати глава и бавно тръгна. Последвах го.

— Барабанчиците си имат свои задължения — каза той. — Докато момчетата са заедно, никой няма да ги закачи. Виж, когато си тръгнат… Но не можеш да съпроводиш всеки, те са повече от сто.

— А кой може да ги… закачи?

Валерка сви рамене:

— Разбираш ли… Всъщност никой не би трябвало. Дори по време на бой никой не закача барабанчиците — та те са малки и нямат оръжие. Както и факлоносците. Към цеха на оръжейниците има момчета-факлоносци… Разбира се, в бъркотията на боя се случва всичко, но така, нарочно, никой няма да посегне върху тях. Това е закон. Дори воините на Даната не закачаха деца.

— Ами! — казах аз. — Ти сам разказваше как замахнали с меч срещу вас.

— Това беше тежката пехота. Наемници. Те не са хора! Даната после ги разгони, а началника им обеси на подемния мост.

— Щом никой не закача деца, от какво се страхуваш? — нетърпеливо попитах аз.

— Веднъж тук наблизо стана улична битка — мрачно каза Валерка. — Оръжейниците се сбиха с отряда на Големия Звяр. Започна бъркотия… както винаги. И шестима от барабанчиците бяха изблъскани в задънена уличка. А когато се разотидоха и прибраха ранените, тях ги намериха… До стената. Оттогава за този случай казват само това: „Беше Стената.“ Те лежаха там пронизани, и шестимата.

Помислих си за Братлето и ми стана страшно.

— И кой ги е?…

— Никой не знае. Предводителите на оръжейниците положиха клетвата на Огъня, че никой от тях не го е извършил. Тази клетва не може да се наруши… Но тогава кой?

Той ме погледна, сякаш можех да знам.

— И какво стана по-нататък?

— По-нататък… Барабанчиците се събраха в един отряд и започнаха да се въоръжават. Поискала си медальони;, като възрастните. Казаха: „Щом рискуваме като възрастни, дайте знаци и на нас.“

— Онова като орех, дето висеше на шнурче, нали? — спомних си аз.

— Да. Има обичай всеки възрастен да носи такъв медальон.

— Защо?

— Не знам. Едно време това го нямаше.

— А Стената… Далеч ли е?

— Тук.

Завихме в една сенчеста уличка. От едната й страна се извисяваха къщи с плоски покриви и редки тъмни прозорци. От другата имаше стена, изградена от шуплест пясъчник. Бе полуразрушена, по горния й край никнеха снопчета трева.

Ниска над гранитния тротоар от железни стойки висяха многоъгълни фенерчета. Шест. Бяха малки, с различна форма. Висяха в безпорядък. Жълти светли петна падаха върху пясъчника.

Нито надписи, нито барелефи, само фенерчетата. И букетчета цветя в процепите между камъните. Сухи цветя, като нашето безсмъртниче.

Нямаше и повей, но ми се стори, че фенерчетата лекичко се полюшват. Може би от нашето дишане?

— Братлето тогава също ли беше барабанчик? — шепнешком попитах аз.

— Не. Отиде при тях, когато научи за Стената… Не го гледай, че е такъв тих и послушен — той е отчаяно смел.

— Той е малък — казах аз.

Фенерчетата светеха слабо и равномерно.

— Трябва да вървим — напомни ми Валерка. Излязохме от уличката и се качихме на гърбаво мостче с каменни стълбове от двата края. На стълбовете блестяха квадратни фенери с разбити стъкла. В тях нямаше огън.

Дълбоко под мостчето ромолеше ручей с черна вода.

Валерка изведнъж каза:

— Онези, шестимата, също бяха малки…

— Да, но аз не разбирам… Кой с кого се сражава? За какво? Кой с кого е?

— Дявол знае! — избухна Валерка. — Всеки за себе си.

— А защо малките се пъхат в тая бъркотия?

— Ами така е прието. Първоначално заедно с бащите си, после… Сега барабанчиците и факлоносците си имат свой план.

— Какъв?

— Ще ти разкажа… чакай!

Срещу нас в редица идваха трима души, облечени в малиненочервени мундири с медни нагръдници. Двама носеха плоски каски, подобни на тасчето на Дон Кихот, третият имаше широкопола шапка като на мускетар. Навярно беше офицер.

— Гвардейци — промърмори Валерка. — Патрул. Нищо, да вървим.

Когато между нас останаха не повече от пет крачки, гвардейците спряха. Офицерът докосна шапката си със стисната в юмрук ръкавица. Видях бодливите му мустаци и плувналите в тлъстина очи. И забелязах, че към ботуша му е привързан широк метален нож — такъв, какъвто имаше Валерка.

— О, Светлия Рицар, Младия Тръбач, Спасителя на Града! — почтително произнесе командирът на гвардейците. — И неговият доблестен млад приятел, чието звание не ни е известно…