Владислав Крапивин - В нощта на големия прилив

— Да, аз съм Канцлера — гласът му беше малко дрезгав, но силен. — А вие сте Светлия Рицар, приятелят на нашия славен Тръбач…

Познаваше ме! Толкова по-добре!

Аз преглътнах и попитах:

— Имате ли шпага?

Глупав въпрос — на стената в лунната светлина блестяха много и най-различни оръжия.

Все така усмихнат, Канцлера попита:

— Майсторът на шпагата се нуждае от ново оръжие? Навярно след като натупахте в схватките толкова наши доблестни гвардейци…

— Вие се нуждаете от оръжие — прекъснах го аз. — Вземете шпага, Канцлер.

— Защо? — весело се учуди той.

— За да се защищавате. Искам да ви убия.

Нещо трепна върху лицето му. Но усмивката не изчезна. Той се понаведе, сякаш искаше да ме разгледа по-добре. И като видя, че не се шегувам, снизходително обясни:

— Ти не можеш да ме убиеш. В Книгите е казано, че…

— Вашите Книги не ме засягат! Аз не съм ваш! Той отново се наведе напред. Престана да се усмихва, скръсти ръце и произнесе:

— Да. И за това пишеше в Книгите… За съжаление древният език е тежък и не винаги ясен. Ние не разбрахме добре и сметнахме, че ще се появиш сред барабанчиците…

— Ето какво било — тихо казах аз. — Затова ли беше Стената ?

Той се отдръпна:

— Опомни се, Рицарю!

Прозвуча почти искрено. Но в очите му се плъзна страх и на мен ми стана ясно: Канцлера лъжеше.

— Вземете шпага — казах аз почти шепнешком. — Вземете или… как беше вашата клетва?… Кълна се в Огъня, ще ви убия невъоръжен.

— Не е голяма чест да убиеш човек, който не се защищава.

— Онези шестимата… при Стената… защищаваха ли се?

— Опомни се… — отново каза той, но изведнъж млъкна.

Неохотно се приближи до стената и откачи тънка права сабя. Хвърли куртката си на пода.

— Аз съм най-добрият фехтовач на Града — каза той без самохвалство и дори като че ли с тъга.

— Чудесно.

Той замахна със сабята и отсече няколко пискюла от завесата. Пискюлите меко тупнаха на пода.

— Като на кино — казах аз.

— Не разбирам.

— Естествено.

— На колко години сте, Рицарю?

— На дванадесет.

— Не е вярно.

— Вярно е. Аз винаги съм бил и ще бъда на дванадесет.

— Бил си… но повече няма да бъдеш, ако не се махнеш веднага! — с неочаквана злоба възрази той.

— Няма да се махна. Ще започваме ли? Нямам време. Заради вас… умира братлето ми.

За пръв път казах така — „братле“, не с главна буква, а като за свое братче. Мигновена, режеща мъка сви сърцето ми. Какво чаках?

И нападнах Канцлера.

Той се биеше великолепно! Къде можеха да се мерят с него тромавите гвардейци! При това беше десет пъти по-силен и як. А от раната ми веднага се отлепи целебното листо, кръвта потече. По дяволите! Само да не ни попречат!

Да, Канцлера се биеше чудесно. Отначало дори помислих, че с мен е свършено. Но той ме превъзхождаше само по бързина и сила. Техниката му беше бедна и най-после в една контраатака аз силно го раних в дясната ръка.

— Нещо да е казано за това в Книгите? — попитах аз, като се стараех да си поема дъх.

Той прехвърли сабята в лявата си ръка. Аз също. Беше ми все едно.

— Можещ само да ме раниш — изсъска Канцлера. — Само да ме раниш, ясно ли ти е?

Изведнъж се беше изморил повече от мен. Бях го притиснал до стената срещу прозорците. Стоеше осветен — прегърбен, с полуотпусната сабя, и шумно дишаше с отворена уста. Беше безпомощен и не можех да го убия. Едно беше в боя и друго сега…

А Братлето? Отново си спомних напуканите му устни. И отчаяния поглед на Валерка… И отново — фенерчетата на Стената. Толкова спокойни, горящи сякаш просто така?

— Защо ти е да ме убиваш?

— За да разруша вашето подло „предначертано бъдеще“. За да живее братлето ми!

— Аз ли съм виновен? Не съм писал Книгите аз.

— Не си ги писал ти! Ти само учиш хората да живеят по тях! Нека се колят! Нека децата гинат като зайци! Едно ламаринено фенерче не е голям разход за хазната, нали, Канцлер?

Без да откъсва поглед от мен, той бавно се плъзгаше край стената — към вратата, спасителната врата!

Хвърлих се и преградих пътя му. Той се отблъсна с гръб от стената и бавно каза:

— Ти си глупак. Едно хлапе не може да промени света.

— Глупакът си ти. Нима съм сам? Аз съм един от многото. Знаеш ли колко момчета се биха днес във Верижната кула? Теб рано или късно щяха да те пречукат, Канцлер. Просто аз трябва да успея до полунощ.

— Брат ти все едно ще умре.

— Лъжеш!

— Не лъжа!

Не трябваше да го казва. За него беше по-зле. Стиснах рапирата.