Владислав Крапивин - В нощта на големия прилив

Той се взря в мен все така внимателно и тревожно и каза:

— Само ти можеш да помогнеш.

— Готов съм — казах аз и скочих.

Салчето се залюля, Валерка пристъпи от крак на крак, за да не падне, усмихна се и ме погледна отдолу нагоре.

Миналия път бяхме еднакви на ръст, а сега Валерка не достигаше дори до рамото ми. Но аз съвсем не се чувствувах възрастен. Напротив — беше ми неудобно от моя ръст и възраст. Но нямаше значение. Важното бе, че той е дошъл!

В мен отново прозвучаха петте ясни ноти на сигнала.

— Как да ти помогна? Какво се е случило?

Той въздъхна, почопли с крак, оправи ножа и отново вдигна очи към мен:

— Добре ли владееш шпагата?

Полазиха ме тръпки.

— Ами… средно. Защо мислиш, че я владея?

— Нали помня Железния змей — как ти с един удар…

Усмихнах се:

— Но това беше приказка, сън… Макар че и сега е сън — добавих аз не без тъга.

— Това не е сън — сериозно каза Валерка. — Това е преход… А у нас ти ще бъдеш майстор на шпагата. Знам, че в това изкуство вие сте изпреварили нашите войскари…

Не го разбирах. Пък и не беше ли все едно? Нали отново се срещнахме?

— Шпага ли е нужна? — попитах аз.

Валерка кимна.

— Ще трябва да минем през къщи.

Той се усмихна и усмивката му отново беше виновна:

— Ама не, шпага ще се намери. Нужен си ни ти.

Скочих на брега и бързо започнах да се обличам. После се провикнах към острова, към Володка. Той ми махна с ръка. Извиках му, че скоро ще се върна, после се сепнах и погледнах Валерка.

Той кимна:

— Да, скоро… Ако нищо не се случи.

— А какво може да се случи?

— Ами сигурно нищо, нали си майстор… Но все пак… Шпагите не са играчки. Не те ли е страх?

Не ме беше страх. Отново нарастваше онова същото напрегнато очакване на загадъчни събития, в които ние с Валерка ще бъдем заедно — рамо до рамо. Жалко само, че раменете ни сега ще бъдат на различна височина…

— Тръгваме ли? — попитах аз.

— Тръгваме.

Улиците бяха празни, нямаше нито хора, нито коли. Беше тихо. Само нашите стъпки нарушаваха тишината и едно жълто листо — предвестник на есента — падна от тополата и зашумоля по асфалта. Валерка го проследи с внимателен поглед.

Слънцето вече напичаше здравата. На челото на Валерка избиха ситни капчици, стегнатата му куртка миришеше на гореща кожа.

— Защо си с такъв костюм?

— Той се носи под доспехите.

— Война ли е у вас?

— Безредици — отвърна той и въздъхна.

После ме погледна доверчиво и каза:

— Нямаше да те безпокоя, но много се страхувам за Васильок.

— За кого? — учудих се аз.

— За брат си. Не го ли помниш?

„Не го ли помниш?“ Как можа да го каже!

— Помня го, разбира се. Просто… не знаех, че се казва така.

Много исках да попитам какво става с Братлето, но не се решавах. Още се страхувах, че всичко ще изчезне. От невнимателна крачка, от излишна дума…

Няколко минути вървяхме мълчешком в слънцето и тишината. Вървяхме от центъра към покрайнините, край дървените къщи и по улиците, където бе минало моето детство. И изведнъж разбрах накъде ме води Валерка — към старото триетажно училище, където някога бях учил.

Пред училището също беше пусто. Стъклата блестяха, сенките на кленовете лежаха върху червените тухлени стени. Странно, говореше се, че скоро е било измазано… На квадратното тухлено стълбче да самите стъпала забелязах написано с тебешир „Машка е вещица“. Сам го бях написал някога. Виж ти, и досега не се беше изтрило!

— Сега на колко години си? — изведнъж попита Валерка.

От изненада спрях. После си спомних Володка и, без сам да зная защо, отвърнах с мрачноват хумор:

— На дванадесет.

— Чудесно — сериозно каза Валерка.

Влязохме. Стъпките ни закънтяха в коридора — в празните училища през лятото стъпките винаги кънтят. Стигнахме до физкултурния салон, без да срещнем никого. Валерка бавно отвори скърцащата врата. Салонът беше прашен и неподреден. В безпорядък стояха или лежаха с вирнати копита спортни „коне“ и „кози“. През покритите с метална мрежа високи прозорци падаха широки слънчеви снопове.

Пресякохме салона и се озовахме пред една вратичка — това бе стаичката, в която се съхраняваха топките, стойките за скокове, халките, спортните матраци. В същата стаичка нашият учител по физкултура понякога затваряше най-разлудувалите се през часа момчета — „да поразмишляват и да си успокоят нервите“. На нас ни харесваше да седим в полумрака и тихичко да си играем със случайно намерени интересни неща: ракети, гири, дървени бухалки, плетени топки за хокей на трева…