Владислав Крапивин: Вечният бисер

Ако краката бяха само два, щях да разбера, че се спуска Володка. Дори примигнах: да не ми се раздвоява погледът? Не. Каква беше тази работа?

Володка винаги пазеше ревниво правото си над своя „парашут“ (не от стиснатост, а защото „парашутът“ се спускаше точно пред нашия прозорец). На никого не позволяваше да го използува и само от време на време возеше Женя.

Значи Женя неочаквано се е върнала?

Но тя, макар понякога да носеше момчешки кецове, винаги ги връзваше както трябва, пък и носеше по-малък номер.

Тогава…

Ето още нещо еднакво! И върху четирите кеца блестяха сребристи рибешки люспи!

Аз трепнах и исках да скоча, но веднага разбрах: беше сън. Усмихнах се тъжно и погледнах по-спокойно.

Погледът ми, насочен към прозореца, се плъзгаше над нещо черно-бяло.

За миг отместих очи и видях на облегалката на стола мъничката матроска. Сам я бях извадил вчера от джоба на шлифера!

Сърцето ми замря. Хвърлих се към прозореца.

Четирите крака се спускаха плавно, зад прозореца се появи гумата. В нея, като в рамката на кръгъл портрет, седяха, притиснати един до друг, Володка и Братлето.

Володка се усмихваше широко и жизнерадостно, Братлето — плахо като неканен гост.

В този миг аз сякаш се раздвоих. В мен оживя дванайсетгодишният Серьожа, който изкрещя радостно и се хвърли към приятелите си. А възрастният Сергей Виталиевич (който беше отвън) започна да се държи съвсем идиотски. Изглежда, заради това, че беше изненадан, той каза със суровия тон на класен ръководител:

— Това, как да го разбираме?

Васильок погледна нерешително към Володка и прошепна:

— Нали ти казах, че ще си изпатим?

Володка пренебрежително мръдна рамо. Това кратко движение заместваше дългата фраза: „Не го ли виждаш — той само така си приказва, защото се мисли за голям и много сериозен?“

После ми обясни с делови тон:

— Разбираш ли, ние решихме така: нека Васка поживее у нас, докато щурманът се върне от плаването си.

Момченцето в мен заподскача, но аз отново си помислих „Това е сън…“, и попитах с подозрение:

— А Валерка знае ли? Съгласен ли е?

— Ами той вече замина… — тихо каза Братлето.

А Володка добави:

— Не му казахме, защото не знаехме дали ще стане… Ще му пратим говоряща раковина.

Изглежда, изразът ми продължаваше да бъде недоумяващ, учуден, защото Володка продължи:

— Че какво? Аз ще се разбера с мама. Учебниците ни ще бъдат общи. Имам две ученически униформи — нова и стара. Аз ще взема старите панталони и новата куртка, а Васка — обратно. Или аз обратно…

— Вие умни хора ли сте… или обратно? — объркано попитах аз. — Кой ще запише в училището човек без документи?

Володка ме изгледа така, сякаш спорех само от инат.

— Нали в райсъвета цялото началство ти е познато?

Прав беше. И малкият Серьожка, който подскачаше в мен, вече искаше да се преметне от радост. Но изведнъж ни облъхна хлад — и него, и мен! Защото това, което ставаше сега, беше невъзможно. Защото вчера се простихме завинаги!

— Слушайте, ами това… планетите? Нали се раздалечават?

Навярно лицето ми е било много уплашено. Васильок отново се усмихна виновно, а Володка снизходително ми обясни:

— Няма да се раздалечат. Аз не отвързах въженцето.

— Какво? — попитах аз и машинално погледнах нагоре.

Гумата висеше на дебело, чорлаво въже.

Володка въздъхна и ми обясни:

— Ами така се получи. Аз го вързах, когато излязох от лабиринта. Вързах го, за да не го навивам, когато се връщах обратно. Да го навиваш е много бавно, пък като беше вързано, се обтегна като жица на трамвай, и аз по нея — вз-з-з…

— А за какво го върза? — глупаво попитах аз.

С невинната усмивка на послушно момченце Володка отвърна:

— Ами за шипките…

И всичко стана ясно.

Котвата, завинаги враснала в планетата, и железните шипки, чиито корени стигат до центъра на Земята. И между тях — бялото въженце, завързано с хитрите възелчета на Володка. Двадесетметрово въженце, безкрайно като Вселената и вечно като пламъка на нашия бисер.

То бе пронизало вихрите на загадъчните светове — то, толкова тънко и слабичко на вид. Като насмешка над всички закони на пространството и времето…

Ще издържи ли? Няма ли да се скъса от чудовищната сила на раздалечаващите се звезди?

Ще издържи, разбрах аз. Нали сега си имаме обща звезда. Нали сами я запалихме над пустинния остров и точно затова въженцето свърза нашите две планети.

Въженце, Ни да го скъсаш, ни да го развържеш. Може ли да има нещо по-просто и нещо по-здраво?