Владислав Крапивин: Вечният бисер

Володка лежеше по гръб, притиснал до гърдите си парчето от сабята.

— Ти си луд! — изкрещя Валерка.

Володка бавно стана и хвърли парчето.

— Ти си луд, а не аз — сърдито каза той. — Нали ви чух… Виж ги ти какво намислили!

Валерка изведнъж притихна и отпусна ръце.

— Глупак — съвсем по момчешки каза той. — Сега ще седим тук цял живот.

— Няма да седим — тихо, но твърдо възрази моят Володка. — Ще станем и ще тръгнем. Нещо трябва да се случи. А за да се случи, трябва да вървим.

Вървяхме.

Отначало стъпвахме по дребни камъчета, а край коленете ни се полюшваха пухкави метлички с тънки стъбълца. После излязохме на твърда повърхност. Светлината на Млечния път стана още по-ярка, виждаше се на стотина крачки наоколо. Различих под краката си шестоъгълни каменни плочи, с които бе покрита широка ивица земя. Тази права лента се простираше чак до звездния хоризонт.

— Дени, виж. Това е път — каза Братлето и хвана Валерка за ръката.

Другата си ръка той подаде на Володка, а Володка здраво вкопчи пръсти в моите. Вървяхме в тясна редица по гранитните плочи. Вървяхме през непознатия чужд свят, вървяхме през неизвестното време.

Вървяхме неизвестно накъде…

Отдясно искреше Океанът, отляво и пред нас се губеше в нощта каменистата равнина. Долиташе далечен шум на вълни. Нямаше вятър. От нагретия през деня гранит се издигаше топъл въздух. Беше лесно да се върви, равният прав път ни унасяше и успокояваше…

— Хубав път — казах аз. — Вашите древни майстори са умеели да строят…

— Това не са древните — отзова се Валерка. — По-скоро обратното… Нали гледам звездите, те са се изместили така, както ще застанат в далечно бъдеще.

Моят Володка леко забави крачка.

Аз попитах:

— Но щом сега е… друго време, защо всичко е същото? Пуст остров…

— Нали е отдалечен, изоставен…

— Но сигурно не навсякъде по планетата е така. Не би ли искал да останеш… в това бъдеше?

— Не искам — тихо каза Валерка. — Още не съм направил нищо за него.

— Дени — каза изведнъж Володка с мрачен, непознат глас. — Ако се върнете, постарайте се да няма такова бъдеще.

— Какво? — тихо, но тревожно попита вместо Валерка Братлето.

— Ами такова… За какво ви е бъдеще с военни самолети? Та това е писта за излитане.

Известно време вървяхме мълчешком и с други очи гледахме гранитните шестоъгълници. В пролуките между тях никнеха храстчета и трева.

— Всичко вече е изоставено — казах аз.

— А колко кръв е имало, докато го изоставят? — все така мрачно отвърна Володка.

„Туп-туп… туп-туп…“ — меко тупкаха крачките ни. Струваше ни се, че цялата планета е пуста. А може би наистина беше така?

Нима всичко е било напразно? Напразно бяха загинали шестимата барабанчици, напразен беше моят бой с Канцлера?

— Но защо пък военни? — нерешително попита Валерка. — Може да е за обикновени самолети…

Володка преглътна и каза:

— Баща ми беше военен летец… Веднъж ме взе на летището, беше преди седем години. Малък бях, но си спомням: наоколо степ, няма нищо, само бетонна писта — почти като тази…

А аз си мислех, че знам за Володка всичко. Той и майка му никога не ми бяха говорили за баща му и аз бях сигурен, че Володка цял живот е расъл без баща.

— Ти никога не си ми разказвал… Баща ти със самолет ли е загинал?

С кола — тихо каза Володка. — Той и брат ми пътували край пистата, а там по време на излитане експлодирал един изтребител. И едно парче улучило резервоара на колата, тя също експлодирала… Двамата били убити на място.

— Брат ти също ли беше летец?

— Не, ние с Баска бяхме близнаци… Мен ме бяха оставили вкъщи, за наказание за нещо си там, а те с баща ми…

„Туп-туп… туп-туп…“ — глухо удряха по пистата нашите кецове. Звездите горяха с безпощадно ярка светлина. Между тях често пламваха сребърните стрели на метеоритите.

— Така че вие се постарайте.

— Ако се върнем — каза щурманът Ден.

— Затова трябва да се върнем, Дени — каза Братлето.

— Трябва, но как? Да не би аз да счупих сабята?

— Трябва да се върнем всички — тихо, твърдо каза Володка. — Откъде да знаеш, може би нещата тръгнаха накриво затова, че ти не замина. Трябва да се върнем и да заминеш.

— Добре де, измисли как — със сдържано раздразнение каза Ден.

— Мисля — със странна насмешка отвърна моят Володка.

Бяхме изминали вече няколко километра, а пистата не свършваше. Може би тукашните самолети се нуждаеха от много дълъг разбег? Какво ни чакаше в края на този път? Самолетите в края на пистата се издигат към небето. А ние какво ще правим?