Владислав Крапивин - Вечният бисер

Валерка също ги гледаше. Изведнъж се сетих, че днес за пръв път научих истинското му име.

— Дени… — казах тихо.

Валерка се обърна. Очите му бяха топли. Искаше да каже нещо хубаво…

И изведнъж трепна. Вдигна глава, сякаш бе чул далечен сигнал:

— Времето изтича.

Бързо започнахме да си връзваме кецовете.

— По-бързо! — нетърпеливо ни молеше Валерка.

Отказахме се от връзването и бързо закрачихме към фара.

— Още, още по-бързо! — вече с тревога извика Валерка.

Братлето и Володка се спогледаха.

— Тогава бегом! — предложи Володка и ние хукнахме нагоре по склона.

Но Володка изведнъж изохка и падна в тревата.

Хвърлих се към него.

— Спънах се в камък — каза той, като гледаше лакътя си. — Виж.

Кожата беше одрана, по ръката течаха тъмни струйки.

Смъкнах матроската, разкъсах със зъби долния шев и със зъби отпрах тясна ивица. Смътно си спомних, че нещо такова се е случвало веднъж. Започнах да превързвам драскотините на Володка. Валерка стоеше до мен. Чувствувах, че всяка жилка от тялото му звънти от страшно, нетърпеливо безпокойство. Но какво можех да направя, след като Володка се бе наранил?

Затегнах възела.

— Хайде, бегом!

Володка скочи и отново седна.

— Кракът ме боли — каза той мрачно. — Май че съм го навехнал.

Вдигнах го на ръце. Сега не можех да тичам, но бързах с всички сили.

Вече се виждаше входът на лабиринта.

По-бързо!

По-бързо…

Краищата на входа започнаха да се размиват. Скалите сякаш потекоха, процепът се стопи и изчезна. Мек въздушен тласък ни спря. Земята потръпна, очертанията на камъка и фара се размиха, пространството се разлюля и… Вместо скалите и котвата видях каменен насип, обрасъл с редки храсти. Кулата изчезна.

— Какво е това? — объркан попитах аз.

— Ехо на времето. Обратна вълна… — някак уморено каза Валерка, седна на една морена и постави сабята между коленете си.

Приличаше на човек, който е закъснял за последния параход и знае, че бързането вече е безполезно…

Пуснах на земята Володка и той доста здраво стъпи на болния си крак.

А Васильок… Той погледна към Володка, отиде при брат си, приклекна и опря брадичка в коляното му.

— Дени, какво ти е? — ласкаво и малко виновно каза той. — Не се разстройвай, нали имаме лодка? Без теб корабът няма да тръгне. Ако вятърът е попътен, ще стигнем Залива за три дни. А там е преходът…

В първия момент се зарадвах: значи нищо страшно не се беше случило. Но после едва не изревах от отчаяние:

— Ама нали в Залива няма лабиринт! Значи в такъв вид ще се върна вкъщи!

Братлето тихичко се засмя:

— Ама не, това е обратен преход. Там всичко е просто…

Въздъхнах с облекчение. А Володка забеляза:

— На твое място щях само да се радвам, че мога да се върна такъв. Поне на себе си щях да приличам.

— Да бе… — казах аз. — И Августа Кузминична ще се зарадва. Представяш ли си завеждащия литературната редакция по къси панталонки?

— Че какво, лошо ли е? Нали сте детски театър. Според мен директорката ви трябва да бъде доволна.

— А Варя? — попитах аз. — И тя ли трябва да бъде доволна?

Володка се позамисли и не без ирония забеляза, че с Варя проблемът наистина е малко сложен.

Вече се шегувахме. Какво толкова? Изходът беше намерен, раздялата се отлагаше с няколко дни, които обещаваха нови приключения. Наистина нямаше да е толкова лесно с тази малка лодчица в открития океан, но затова пък щяхме да сме заедно!

— Дени, какво мълчиш? — отново се обърна към брат си Васильок. — Ще си опечем миди за из път. Имаме гърне за прясна вода. Ако пием по малко, ще ни стигне. Впрочем ние с теб можем и морска…

— Аз също мога — обади се Володка.

Щурманът Ден помръдна и остави сабята встрани.

— Вие нищо ли не разбирате? — мрачно попита той. — Откъде лодка тук? Не знаете ли какво е „ехото на времето“?

Ние с Володка не знаехме. Братлето, изглежда, също. Нашият отговор бе изплашено мълчание.

— Обратната вълна от Лабиринта ни е изхвърлила неизвестно къде — каза Валерка. — С хиляди години напред или назад. Ето вижте, няма ги нито котвата, нито фарът. Дори скалите са други.

Володка бързо дойде при мен…

Четиримата седнахме в мълчалив кръг по камъните в тревата. Отчаянието често пъти е мълчаливо.

Залезът горя дълго и угасна някак изведнъж. Настъпи тъмносиня нощ без луна. Затова пък небето се обсипа с огромно количество звезди. Имаше много ярки, имаше и по-слаби. Някои изглеждаха съвсем близки, други горяха непостижимо далеч. Изумително ярък Млечен път пресичаше цялото небе. В космическите дълбини се кълбяха купчинки звезден прах. Но това беше чужд Млечен път, бяха чужди съзвездия.