Владислав Крапивин - Вечният бисер

— Няма да стигне — със съмнение казах аз.

— Ще стигне — отвърна Братлето с тон, много подобен на този на Володка.

И наистина стигна. Володка завърза камъка на кръст и ни извика да го изтеглим.

— Ще го изтеглим! А ти се качвай!

— Не, ще почакам! Може да потрябват още камъни!

Но повече камъни не потрябваха. Това паве с вдлъбнатина отгоре беше сякаш специално приготвено за нас. Когато сложих върху него бисера, клюновете на лостовете го докоснаха.

Нетърпеливо ги сближих.

Синьото змийче на искрата изпращя един-два пъти и обви бялото зрънце. После искрите затанцуваха безспирно. Бисерът хвърляше синкави отблясъци, но не се запалваше.

— Напрежението е слабо — казах аз.

— Значи нищо няма да стане? — попита с огорчение Валерка.

— Не знам. Виж, ако можехме да получим волтова дъга… Тя може да стопи и метал.

— А как ще я получим?

— Да имахме графит… Поне едно моливче.

— Може пък Володя да има — каза Братлето.

Сетихме се, че Володя още ни чака долу, и изскочихме на балкона. Володка стоеше, вдигнал нагоре глава.

— Имаш ли обикновено моливче? — извиках аз.

— За какво ви е?

— За контактите!

— Много ли ви трябва?

— Много!

— Имах, но остана в анорака!

Едва не плюх от разочарование.

— Ако трябва, ще изтичам! — извика Володка.

„Ще изтичам!“ Като че ли е до будката за вестници!

— Не прави глупости! — извиках аз и се обърнах, очаквайки поддръжка от Валерка.

Но щурманът Ден мълчеше. А Братлето каза с умоляващ глас:

— Нека отиде. Това е толкова важно!

И хвърли долу навитото въженце.

— Тогава да отидем всички заедно — предложих аз.

— Ако сме четирима, ще бъде четири пъти по-дълго — мрачно обясни Валерка. — А времето на лабиринта изтича.

Не разбрах това за лабиринта, разбрах само, че някой трябва да отиде сам. Значи това ще е Володка, защото никой друг няма да може да намери анорака му в тъмните храсти.

— Но той ще се заблуди!

— Не, не е толкова трудно — каза Валерка и извика надолу: — Като отиваш натам, следвай „лунното зайче“! А по обратния път…

— Обратно ще се върна по въженцето! Като Том Сойер в пещерата! — извика в отговор Володка.

Видях как той върза края на въженцето за котвата и извиках:

— Няма да стигне!

— Ти пък! — отвърна Володка и изчезна сред скалите, като размотаваше въженцето.

Приготвих се за тревожното чакане. Явно Третата Приказка се нуждаеше и от такива минути… Гледах слънцето, което бавно се спускаше към морето.

Не се наложи да чакаме и да се тревожим дълго. Володка се върна много бързо. Не забелязах появата му иззад скалите, направо чух кънтящото трополене по стълбата.

Володка дишаше тежко. Беше облечен с анорака и покрит с тъмните звездички на дъжда. Аноракът дъхаше на влажни листа.

В първия момент едва не го прегърнах от радост. Сдържах се и за да прикрия прекалено явния си възторг, попитах:

— Какво, всичко ли е наред?

— Аха… — отвърна Володка. — Ето ти моливчето, Васка.

Братлето взе моливчето и със зъби го разцепи по дължина. Извади графита.

Аз измъкнах от кеца си проводника, който служеше вместо връзка. Валерка почисти изолацията със сабята си. Завързахме с оголения проводник парчета графит към клюновете.

— Готово ли е? — прошепна Валерка.

— Да. Само че се дръпнете. Трябва внимателно…

Знаех, че бисерът ще пламне. Не можеше да не пламне. Самата Приказка ни бе довела до този миг: и старият фар, и подаръкът на добрия краб, и мисълта, че ние трябва да оставим спомен за нашата дружба…

Ненапразно Володка мина сам през звездния лабиринт!

Бавно, почти тържествено сближих лостовете, очаквайки искрата. Пламна бял огън! И в същия миг нещо черно ме шибна по лицето. Аз отскочих и се ударих с гръб в желязната рамка на лещата.

От купола на покрива, от тъмните преплетени греди към нас стремително се спускаха огромни прилепи.

Или това не бяха прилепи? Странни и страшни същества без глави или по-скоро състоящи се само от глави. Приличаха на меки торби от мокра кожа, големи колкото боксьорски чували. И върху всеки такъв чувал имаше лице. Отвратително, но човешко, с осмислена омраза в мътните жълти очи. А от бузите стърчаха ципести криле!

И откъде се взеха тези чудовища? Навярно чакаха своя час, притаени върху гредите, а ние не бяхме ги забелязали. Не погледнахме нагоре, когато дойдохме тук — не ни беше до това.

Злобното ято ни нападна. Тръпки ме побиваха от плющенето на крилете и вихъра от страшни тъмни лица. Нещо познато имаше в тях — може би жестокостта от маската на Хака Баркарис, може би злото отчаяние на Канцлера…