Владислав Крапивин - Вечният бисер

Как изведнъж ми се прииска да се върна под мрачното нощно небе! На улицата на вилното селище, където в листата шумоли дъждец, мирише на влажна трева, а далеч зад дърветата глухо свирят електрическите влакове… Но нямаше път натам. А и да имаше, не го знаехме. Валерка каза, че не може да построи втори лабиринт.

Едва се виждахме един друг в звездната светлина. Никой не помръдваше. Братлето положи глава на коленете на Валерка и като че ли задряма. Володка седеше, прегърнал раменете си, и гледаше земята.

Изведнъж той се удари с юмрук по коляното и тъжно каза:

— Какъв съм глупак, какъв съм глупак! Всичко стана заради мен.

— Че ти не си виновен, дето се спъна — казах аз.

— Виновен съм! — извика през сълзи Володка. — Аз нарочно! Исках да ви забавя!

Братлето прошепна, без да вдига глава:

— И двамата сме виновни. Искахме на лодката… искахме още да бъдем заедно…

— Разбрах това — каза Валерка.

— Сега никога няма да ни го простите — с безцветен от отчаяние глас каза Володка.

— Ще ви простим.

Помълчахме още малко, после Братлето вдигна глава и попита:

— Какво ще правим сега?

— Ще търсим място за нощуване — спокойно, съвсем като възрастен каза щурманът Ден. — През нощта ще бъде хладно. Съберете повече суха трева и клони, ще си направим гнездо.

Братлето и Володка скочиха.

— Не се отдалечавайте много — предупредих ги аз.

— Може ли да взема сабята? — попита Володка. — Да сека клони…

Валерка извади сабята от ножницата и му я подаде.

— Само внимавай с нея — казах аз.

Те се скриха зад камъните, но ние чувахме приглушените им гласове и ударите на острието по твърдите клони.

Нерешително, на пресекулки Валерка попита:

— Слушай, ако например аз… ако нещо се случи с мен, да речем… съвсем… Вие бихте ли взели Васильок при вас?

— Какви глупости ти идват в главата? — сърдито попитах аз.

— Все пак кажи. Представи си, че…

— Какви ги говориш! Нима щяхме да го изоставим? Само че… той би ли поискал? Нашата Земя му е чужда.

Валерка поклати глава:

— Щом ще сте там, няма да му е чужда. Няма да има никого освен вас.

— Ама ти какво си намислил?

Той седна до мен и полугласно каза:

— Аз те излъгах. Мога да построя лабиринт… Само че никой не го е строил три пъти.

— Че защо три пъти? Нали това ще ти бъде вторият?

Видях в разсеяната светлина усмивката на Валерка — кратка и тъжна.

— Това е нещо като поговорка — обясни той. — Никой не го е строил три пъти, защото вторият отнема живота на създателя си.

— Защо, Валерка?

— Трудно е да се обясни… Нали видя огънчето на острието? В него изгарят всички сили. Не мисли, че ме е страх. Просто е обидно да умреш така…

Спомних си ледената ръка на Валерка тогава.

— А ако се хванем всички?

— Няма да помогне. Все едно първият ще умре… Та това е Лабиринт…

— Да върви по дяволите тогава!

— А какво ще правим?

— Ще измислим нещо.

Той стана, мина зад мен и сложи ръце на раменете ми:

— Какво можем да измислим, Серьожа? Изхвърлени сме кой знае къде във времето. Само лабиринтът може да ви спаси.

Именно така каза — „да ВИ спаси“.

Отхвърлих ръцете му от раменете си:

— Глупости, Светъл щурмане! Този номер няма да мине!

— Я стига! — сърдито каза той. — Сам знаеш, че понякога това е нужно. Нали сам искаше да резнеш въжето?

Виж ти, знаеше!

— Е да, исках… Но се надявах, че може би ще се спася. Пък и нямаше изход.

— А сега има ли?

Премълчах.

— Помисли за онези, които остават там, у вас. Това беше нечестен ход. Помислих за себе си, за Володка и… Разбира се, не можех да се съглася с Валерка, но в моята твърдост се появи пукнатина.

— Братлето ще умре без теб.

— Няма, ако бъде с вас.

Зад нас се разнесе силно шумолене. Озърнахме се. Беше Володка, който, промъкнал се нечуто, хвърли на земята сноп трева.

— Разговаряте значи… — със странен тон каза той.

— Къде е Васильок? — попита разтревожен Валерка.

— Сега ще дойде. Остра сабя имаш… Ж-жик — и храста го няма.

— Да, хубава е — със скрито безпокойство каза Валерка. — Къде е, да не сте я изгубили?

— Ето я — Володка вдигна сабята от земята. — А ти не можеш ли да построиш лабиринта без нея?

— Не мога. Дай ми я.

— Сега — Володка отстъпи назад. — Тук някъде имаше камък с пукнатина… Аха!

Острието издрънча в камъка. Володка замря за миг, после силно се дръпна назад и падна по гръб в тревата. Чу се краткият звук на пречупена стомана.

Хвърлихме се към Володка. От другата страна дотича изплашено Братлето.