Владислав Крапивин - Вечният бисер

Надявах се на някакво чудо — че непознатите сили на пространството и времето изведнъж ще ни отнесат на дъждовните улички на вилното селище! Това би било най-хубавото чудо. Но след него идваше и най-тъжното: раздялата с Валерка и Братлето.

— Валерка…

— Да?

Всъщност бях го повикал просто така. Да чуя гласа му.

— Нима знаеш как трябва да стоят звездите след хиляда години?

— Разбира се — малко учуден каза Валерка. — Всеки щурман знае. Ето виж онези дванадесет звезди, точно пред нас. Това е съзвездието Краб. Преди беше по-сплеснато, като че ли крабът е приседнал, а виж, сега се е изправил.

Наистина очертанията на съзвездието напомняха гигантски краб. Володка също забеляза това:

— Вижте, той си е вдигнал щипките!

— Не бой се, този краб не хапе — усмихна се Братлето.

— А мен и от онзи не ме беше страх! Е, само в началото… Как мислиш, дали онзи краб не ми се е обидил?

— Ти пък!

— Хубаво, че не ми се е обидил — зарадва се Володка.

Той се откъсна от нас и ни изпревари напред. Скоро се отдалечи на десетина крачки. Превръзката на лакътя му се мяркаше като бяла пеперуда.

— Ей, къде? — повиках го аз.

— Не ми пречете, съчинявам стихове — отзова се той с познатия полушеговит тон.

— Намери кога! — забеляза Валерка.

Братлето тихо се разсмя.

А аз не повярвах. Догоних Володка.

— Володка… Защо никога не си ми казвал за баща си и брат си?

Той помълча и каза някак сковано:

— Само не се обиждай.

— Ти пък, не се обиждам, разбира се. Но все пак… защо?

— Страх ме беше.

— От какво?

— Ами… да не помислиш, че съм се сприятелил с теб само защото ми липсва баща. Мама каза това веднъж. А аз не за това… На мен просто ми беше хубаво, дето си такъв…

— И на мен също — внезапно каза зад нас Братлето.

Чак гърлото ми се стегна.

Володка ми хвърли един бърз поглед и прошепна:

— Помниш ли, миналата година ти ми каза едно нещо? Че ако ти се прииска нещо много силно, непременно ще го постигнеш… Точно отивахме да се къпем, помниш ли?

Помнех.

— Та ето на… Аз пък ти казах някаква глупост. Че не можеш да вкараш муха в сапунен мехур… Много глупав бях, не ми се сърди.

— Че аз и тогава не ти се сърдех. Защо си спомни за това?

Володка въздъхна и отвърна нещо много странно:

— Защо пистата свърши.

Пистата свърши внезапно и нищо ново не се появи пред нас. Все същите храсти, камъни и трева. Но на последната плоча, на самия й ръб — дали като награда за дългия път, дали като насмешка — светеше със синьо пламъче вечният бисер.

Бяха се случили толкова много неща, че сега дори не се учудихме. Приклекнахме и аз поех топчето върху дланта си. То бе топло, почти горещо, сякаш току-що паднало от небето.

— Нашият ли е? Или друг? — попита Братлето.

— Не е важно — замислено каза Володка. — Щом го намерихме, трябва да направим онова, което искахме.

— Нямаме огън — възрази Валерка.

— Толкова звезди и да няма огън? — засмя се Володка.

— Какво общо имат тук звездите? — попитах аз.

— Това, че и бисерът е звезда… Само че ни трябват лък и стрела. Звездите се палят на високо.

Братлето мълчаливо хукна към тъмните храсти.

Чухме пукот и шумолене. След минута Братлето се върна и донесе тънко дълго клонче и още едно, право като тръстиково стъбло.

— Точно каквото трябваше — каза Володка.

Ние с Валерка не ги разпитвахме, не им пречехме. Володка твърдо знаеше какво трябва да прави. Може би сега бе дошла на власт неговата собствена Приказка.

Той разцепи със зъби клончето-стрела и вложи в чатала бисерното зърно. Пак със зъби направи вдлъбнатина от другия край.

— Трябва тетива.

А въженцето? — сетих се аз. — То къде е?

Володка не отговори веднага, сякаш думите ми го учудиха. После изсумтя сърдито:

— Въженцето… Там, където останаха и аноракът, и куртката. И котвата, и маякът… Къде са! За въженцето си спомни. За него няма да ми се кара никой, а за анорака ще си изпатя от мама…

„Ще си изпатя от мама!“ Като че ли от нея ни делеше само половин час пътуване с злак.

Като продължаваше да мърмори нещо, Володка размота бинта от лакътя си и го усука. Двамата с Братлето огънаха клона и завързаха усуканата ивица за краищата му. Володка сложи върху тетивата стрелата с бисера.

— Е, стискай палци да издържи — прошепна той на Братлето.

Братлето кимна.

— Ще издържи — успокоих го аз. — Виж колко е дебела.

Братлето и Володка неочаквано се изкискаха. Володка каза със съжаление в гласа:

— Това му е от времето, когато беше голям. Възрастните са толкова несъобразителни.