Владислав Крапивин - Вечният бисер

И ние се отдалечавахме, отдалечавахме, без да откъсваме погледи един от друг…

И както при първата ни раздяла в Северо-Подолск, аз почувствувах, че сме разделени с прозрачна, но непробиваема стена.

Не откъсвах поглед от моите отдалечаващи се приятели. Зад тях сияеше лунното пространство. Валерка се бе превърнал в тънък черен силует. А Братлето изведнъж попадна в поток от лъчи и пламна в сребристо сияние. В разрошената му коса, във всяка копринена нишка на ризата му, по незабележимите косъмчета на ръцете и краката горяха сини искрици. Сякаш някой бе хвърлил върху него шепа светещ прашец…

За секунда затворих очи, за да ги запомня точно такива. А когато погледнах, вече ги нямаше. Кръглата луна бавно се изтърколи зад облаците и синият свят — планетата на Валерка — угасна. Извърнах се.

— Да вървим — прошепна Володка.

Подаде ми топлата си длан и ние тръгнахме, без да се обръщаме назад. Отначало по улицата. После край плета от железни шипки, край тъмните вили и мокрите брези. Към спирката на влака.

Дъждът спря, но въздухът още трептеше. Наметнах Володка с края на шлифера си.

Все така самотно гореше лампата на спирката. Погледнах към Володка. Изразът му беше неразбираем: мрачен, но не особено тъжен. Сякаш за нещо се безпокоеше, сякаш чакаше нещо. А може би просто сдържаше тъгата си, за да не я забележа. Погледна ме отдолу нагоре и свитите му вежди се раздалечиха.

— Е какво? Дръж се!

С усилие се усмихнах и кимнах.

После дойде вагонът с ярките си лампи и лъскавочерната нощ зад прозорците. Тъгата не ме напускаше. И аз, заслушан в желязното тракане на колелата, си мислех колко е несправедливо всичко това. Не трябва да има такива окончателни раздяли. Ако всичко това е било наистина, ако планетата на Валерка съществува, трябва да има някакъв начин, за да не се губим един друг! А ако това е Приказка — на кого е нужна тя такава жестока?

И в този миг разбрах, че лъжа себе си. Тази приказка беше нужна. Нима щеше да е по-хубаво, ако никога не бях срещнал Валерка и Братлето? Не! Въпреки цялата горчивина, цялата тъга, аз съм щастлив. Защото те съществуват.

Въпреки всичко съществуват!

Тъгата ще мине, казах си аз, а споменът ще остане. Може би с тъга, но вече без болка ще си спомняме за всичко, което се случи. С тъга и радост едновременно. Аз и Володка…

Володка се беше свил до мен. Свит на кълбо върху седалката, покрит с полата на шлифера ми, той дишаше равномерно. Стори ми се, че е задрямал, и се опитах да го завия по-добре. Но когато го погледнах, видях тревожно отворените му очи.

… До къщи се добрахме със случайно такси. Беше дълбока нощ.

— У нас ли ще спиш? — попитах аз.

Володка поклати глава:

— Вкъщи.

Разбрах го. Той трябваше да остане насаме със своята тъга и тревога. Трябваше, за да се успокои душата му. Може би му се плачеше, а винаги е по-добре да плачеш сам…

Но лицето му продължаваше да ме безпокои. В очите на Володка имаше не само тъга, но и някакво странно очакване.

— Володка… страх ли те е от нещо?

— Ти пък — сериозно каза той.

Постоях пред затворената врата. После си помислих — какво ли няма да видиш в очите на човек, който е проникнал в незнаен свят, намерил е там приятел и го е изгубил…

До сутринта сънувах Океана, равномерните му вълни върху пясъка на Жълтия остров. Отначало те бяха сини под яркото слънце, после станаха кехлибаренопрозрачни в ясното сияние на залеза, накрая — тъмни, посипани с лунни искри. Вълните се разбиваха в камъните на брега и се разхвърлиха на хиляди пръски.

Изведнъж тези летящи пръски станаха стъклени и звънко се удариха в разтворените криле на прозореца ми.

Отворих очи и видях как зад горния край на прозореца се скри стъклената запушалка. Или може би само така ми се беше сторило?

Беше ясно утро. Небето синееше, ярко жълтееше под слънчевите лъчи ъгълът на съседната къща. Офиковият храст поклащаше листа, а на върха му червенееха гроздове плодове (от долните клони вече ги бяха обрали).

Веднага стана ясно, че последните дни на август са решили да ни подарят топлина. Навън беше не есен, като вчера, а ярко, късно лято. Утрото в прозореца приличаше на поставен в рамка слънчев пейзаж.

И изведнъж в горния край на прозореца на фона на този пейзаж се спуснаха и залюляха четири крака.

Бяха абсолютно еднакви. Или във всеки случай два еднакви чифта. Обути в еднакво износени кецове, завързани по един и същ мързеланковски начин — до половината. Еднакво мургави, еднакво изподрани.