Владислав Крапивин - Вечният бисер

Честна дума, щях да го фрасна! Как може така? Вкъщи да ми се присмива — разбирам, това се понася, но тук… Или той съвсем не разбира къде сме и какво става с нас?

Но Володка вече беше станал сериозен.

— Само не се смейте! — помоли ни той.

Като че ли ни беше до смях!

Володка бавно вдигна лъка и плавно изопна тетивата.

— Какво, Васка, ще стреляме ли?

— Хайде! — звънко каза Братлето.

Тетивата изплющя. Погледнахме нагоре, но, разбира се, не видяхме стрелата. А Володка бързо, но ясно произнесе:

Той бързо въздъхна, сякаш се канеше да продължи, и в същия миг ни заслепи ярък пламък.

Златисто кълбо пламна над главите ни и озари земята с ярка, почти слънчева светлина. Стиснах очи и чух как до мен се смеят Братлето и Володка. Смееха се така, сякаш нищо вече не ни заплашваше.

Отворих очи и видях, че кълбото се смалява. Но не угасваше, а се издигаше все по-високо. То бързо отлиташе към звездите и скоро само стана като ярка звезда. А след няколко мига и тя се изгуби сред разсипаните звезди, които вече избледняваха на фона на странно изсветлялото небе.

— Отлетя нашата звездичка — тихо каза Володка. — Вече няма да я видим…

— С моите прибори мога да я открия — отзова се Валерка.

— Е, значи ще я видиш — с неочаквана веселост обеща Володка.

И чак сега видях, че вече няма нито остров, нито стартова писта. Ние стояхме сред камъните до пропастта, съвсем близо до мястото, от което бях паднал. Небето беше изсветляло от лунната светлина. Луната все така осветяваше белите къщички на Залива, а до каменния парапет стоеше корабът на Валерка.

И Братлето каза на Валерка:

— Виждаш ли, Дени, вкъщи сме си. А ти не вярваше.

— Аз и сега почти не вярвам — отвърна Валерка не радостно, а някак уморено. — Не разбирам как стана това…

— Просто казахме навреме нужните думи — шеговито или сериозно обясни моят Володка.

— Може би, може би… — разсеяно каза Валерка.

Каза го на Володка, но гледаше към мен. Гледаше ме внимателно, без да откъсва поглед.

— Какво има, Валерка?

— Почакай, не мърдай — помоли ме той.

— Защо?

— Недей, моля те… Искам да те запомня такъв, какъвто си сега. Приказката си отива…

— Значи край? — беззвучно попитах аз.

— Да — беззвучно отговори той. И попита малко по-високо: — Искаш ли да вземеш нещо за спомен?

— А възможно ли е? Няма ли да изчезне при прехода?

Той се усмихна леко:

— Ако го държиш в ръце. Дръж го по-здраво — и ще се пренесе.

Бързо смъкнах матроската и я свих на вързопче.

Валерка кимна. Погледна към луната, към морето и виновно каза:

— Сега трябва да тръгваме.

И направи крачка по пътеката.

— Дени… — повиках го аз. — Почакай… Направихме ли всичко, което трябваше? Няма ли да съжаляваме за нещо?

Валерка се обърна:

— Всичко. Всичко, което можеше да се направи за един ден. Звездата гори над острова, тя е по-добра от фар. Щурманите вече няма да заобикалят Каменната бариера… А останалото, какво пък… Ще го правим всеки в своя свят. Нали знаеш, ние имаме работа за цял живот.

— Тогава да вървим — казах аз и тръгнах след Валерка.

Няколко секунди чувствувах как ласкавият вятър от света на Валерка гали голите ми рамене. А после усетих върху тялото си шлифера, ботушите и всички предишни дрехи. И от моето детство остана само свитата на вързопче матроска. Въздъхнах и я пъхнах в широкия джоб на шлифера.

Стигнахме началото на улицата, където бяха дългите здания без прозорци. Спряхме.

— Това е — каза Валерка.

Значи наистина всичко свърши? Завинаги!

Васильок някак объркано погледна брат си, после мен. Приближи се и неловко се притисна до ръката ми. После бързо хвана Володка за ръцете и го отведе встрани.

Погледнах Валерка.

— Е, сбогом — тихо промълви той.

Прехапа долната си устна и ме погледна в лицето. Очите му бяха пълни с тъга.

— Сбогом — с усилие казах аз.

Той направи крачка и опря чело в рамото ми. Аз неловко го прегърнах.

Сбогом, Валерка… Този път — наистина сбогом. Явно законите на Приказката са нерушими. Три пъти се срещат хората и третата среща е последна. Трябва само да стиснем зъби, за да не заплачем, и да се разделим.

Погледнах над рамото на Валерка и видях Братлето и Володка. Те се държаха за лактите и мълчаха. После изведнъж се пуснаха и бавно започнаха да се отдалечават един от друг. Валерка сякаш почувствува това. Откъсна се от мен и започна да се отдалечава заднишком. И някак от само себе си се получи така, че Братлето се озова до него, а Володка — до мен.