1 ...6 7 8 10 11 12 ...123 Гледах Зорбас, който прежълтял от морската болест, се беше свил намусен върху куп въжа на носа на кораба. Помирисваше един лимон и даваше ухо към разговорите на пътниците — този се нахвърляше на краля, онзи на Венизелос… Зорбас поклащаше глава, плюеше.
— Стари политиканствувания! — промърмори презрително той. — Не ги е срам!
— Какво ще рече това, „стари политиканствувания“, Зорбас?
— На, всички тези неща: крале, републики, депутати, маскарлъци!
В ума на Зорбас съвременността се беше превърнала в нещо прастаро; до такава степен я беше вече надживял в себе си. Вероятно на него и телеграфът, и параходът, и железницата, и сегашният морал, и родината, и религията му се струваха стари политиканствувания. Душата му се движеше напред много по-бързо от света.
Скриптяха въжетата по мачтите, бреговете танцуваха, жените бяха станали жълти като восък. Бяха сложили оръжие — мазила, фуркети, гребенчета, — устните им бяха побелели, ноктите посинели. Разрошиха се свраките, паднаха чуждите пера — панделки, фалшиви вежди, фалшиви бенки, забрадки — и като ги гледаше човек такива, готови да повърнат, изпитваше отвращение и голямо съчувствие към тях.
Прежълтя и Зорбас, позеленя, блестящите му очи помътняха. Едва надвечер погледът му просветна; протегна ръка и ми посочи два големи делфина, които подскачаха и се надбягваха с парахода.
— Делфини! — възкликна той радостно.
И тогава за първи път забелязах, че показалецът на лявата му ръка беше откъснат почти наполовина.
— Какво ти е пострадал пръстът, Зорбас? — извиках аз.
— Нищо! — отвърна той, засегнат, че не се зарадвах, както трябва на делфините.
— Някоя машина ли го е откъснала? — настоях аз.
— Каква ти машина си седнал да разправяш! Сам си го отсякох!
— Сам ли? Защо?
— Къде можеш да ги разбереш тия работи ти, началство! — каза той, като повдигна рамене. — Нали ти казах, че съм преминал през всички занаяти. Та по едно време бях и грънчар. Обичах като луд тоя занаят. Знаеш ли какво значи да вземеш една буца кал и да направиш от нея каквото си щеш! Фъррр! — фучи колелото, калта се върти като бясна, а ти си застанал над нея и си казваш: „Ще направя делва, ще направя паница, ще направя светилник, ще направя дявол, ако ща!“ Това ще рече човек, ти казвам: свобода!
Беше забравил морето, не хапеше вече лимона, погледът му се проясни.
— И тъй? — рекох. — Ами пръстът?
— На, пречеше ми, когато бях на колелото, все се вреше и ми разваляше работите. Грабнах тогава един ден теслата…
— Ами не те ли заболя?
— Как да не ме заболя! Да не съм нещо пън! Човек съм, заболя ме. Но ми пречеше, ти казвам, на работата — тури му сатъра тогава!
Слънцето залезе, морето се поуспокои, пръснаха се облаците. Вечерницата звънна на небето. Погледнах морето, погледнах небето, потънах в размисъл… Така да обичаш, че да вземеш теслата, да те боли и да отсечеш… Но спотаих вълнението си.
— Лоша система е тази, Зорбас! — казах аз със смях. — По същия начин и един аскет веднъж, казват житиетата, видял една жена, пламнал, грабнал една брадва…
— Да го вземат мътните! — пресече ми думата Зорбас, който се досети какво щях да кажа. — Да отреже това нещо! Да пукне дано, серсеминът! Ами че негова милост никога не пречи…
— Как! — упорствувах аз. — Пречи и още как!
— В какво?
— Да влезеш в царството небесно.
Зорбас ме погледна косо, подигравателно.
— Ами че това бре, глупако — рече той, — е ключът за рая!
Вдигна глава, изгледа ме внимателно, сякаш искаше да прецени какво мисля за задгробния живот и царства небесни, за жени и попове, но, изглежда, не можа да разбере много нещо и поклати скептично посивялата си проядена глава.
— Сакати не пускат в рая! — рече той и замълча.
Изтегнах се в кабината си, взех една книга. Буда все още властвуваше над тревогите ми; зачетох „Диалога между Буда и Пастира“, който през последните години изпълваше гърдите ми с мир и сигурност.
„Пастирът: — Яденето ми е готово, издоих овцете си; залостена е колибата ми, пламти огънят в огнището ми; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!
Буда: — Нямам вече нужда ни от храна, ни от мляко; ветровете са моята колиба, угасна огънят в огнището ми; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!
Пастирът: — Имам волове, имам крави, имам бащини ливади и един бик, който покрива кравите ми; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!
Буда: — Нямам нито волове, нито крави; нямам ливади. Нямам нищо. Не се боя от нищо; а пък ти вали си колкото си щеш, небе!
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу