Никос Казандзакис: Алексис Зорбас

— Ами какво носиш във вързопа? Храна? Дрехи? Инструменти?

Събеседникът ми повдигна рамене и се засмя.

— Много благоразумен ми изглеждаш, да прощаваш — каза той.

Погали с дългите си корави пръсти вързопа и добави:

— Не, сандур 3 3 Вид струнен музикален инструмент. — Б. пр. .

— Сандур! Свириш ли на сандур?

— Когато ме налегне сиромашията, обикалям из кафенетата и свиря на сандур. Пък и пея разни стари хайдушки песни, македонски. А след това изнасям дискос — на, ей тази капа, и събирам парса.

— Как те казват?

— Алексис Зорбас. Казват ми и Телеграфа, на подбив, защото съм дълъг като върлина. Ама да ми викат както си щат! Казват ми и Цакацука, защото по едно време продавах печени семки. Викат ми и Пероноспора, защото, където отида, правя всичко на пух и прах. Имам и други прякори, за тях друг път…

— Ами как си се научил на сандур?

— Бях по онова време на двайсет години. На един панаир в селото ни, в полите на Олимп, чух за първи път сандур. Дъхът ми се пресече. Три дни не турих хапка в устата си. „Какво ти е, бре?“ — вика ми баща ми, бог да го прости. „Искам да се науча на сандур!“ — „А бре, не те ли е срам? Циганин ли си ти? На инструменти ще ми свириш?“ — „Искам да се науча на сандур!“ Бях скътал в един възел някоя и друга пара, за да се оженя, когато му дойде времето. Детска ми работа, нали знаеш, луда глава; кръвта ми кипеше, женитба ми трябваше на мен, козлето! Дадох всичко, каквото имах и нямах, и си купих сандур. На, този тук, дето го виждаш. Взех го и тръгнах, отидох в Солун и право при един мераклия турчин, Реджеб ефенди, учител по сандур. Хвърлих се в краката му. „Какво искаш бре, гърче?“ — ми вика. „Искам да се науча на сандур!“ — „Е добре де, ама защо се хвърляш в краката ми?“ — „Защото нямам пари да ти платя!“ — „Имаш ли мерак за сандур?“ — „Имам!“ — „Е, сядай тогава, бре, не ти искам пари!“ Останах при него цяла година и се научих да свиря. Господ да освети костите му, сигурно е умрял вече. Ако господ пуска в рая и кучета, нека пусне и Реджеб ефенди. Откак се научих да свиря на сандур, станах друг човек. Когато ме хване съклет или ме налегне сиромашията, свиря на сандур и ми олеква. Когато свиря, не чувам какво ми приказват; а и да чуя, не мога да отговоря. Искам, искам, ама не мога.

— Защо бре, Зорбас?

— Ее, севда!

Вратата се отвори; ревът на морето отново нахлу в кафенето, ръцете и краката ми потръпнаха от хлад. Свих се още по-навътре в ъгъла си, загърнах се в палтото; завладя ме някакво неочаквано чувство на щастие. „Къде ще вървя? — помислих си аз. — Добре ми е тук. Да можеше с години да трае този миг!“

Погледнах странния гост до себе си; очите му бяха впити в мен — малки, кръгли, съвсем черни, с червени жилчици по бялото; чувствувах как ме пронизваха и жадно ме разучаваха.

— И тъй! — рекох. — После?

Зорбас повдигна отново костеливите си рамене.

— Зарежи я тая! — рече той. — Ще ми дадеш ли една цигара?

Дадох му. Измъкна от жилетката си кремък и огниво, запали. Очите му се притвориха от удоволствие.

— Женил ли си се?

— Ами че нали съм човек? А човек ще рече — кьорав. Скочих и аз с главата надолу в трапа, където бяха скочили и другите преди мен. Ожених се. Затъркалях се по нанадолнището. Станах стопанин, построих си къща, народиха ми се деца. Грижи. Но да е жив и здрав сандурът.

— Свиреше ли си и в къщи, за да пропъдиш грижите, а?

— Е бре, как веднага се вижда, че не свириш на никакъв инструмент! Виж какви ми ги дрънкаш! Къщата е бели — жена, деца, какво ще ядем, какво ще облечем, какво ще стане с нас! Пъкъл! А сандурът иска весело сърце. Рече ли ми на мен жената някоя дума в повече, къде ще ти имам сърце за сандур? Когато децата ти са гладни и хленчат, заповядай, твоя милост, да свириш! Сандурът иска да мислиш само за сандур, разбра ли?

Разбрах, че този Зорбас е човекът, когото толкова време търсех, и все не го намирах; едно живо сърце, един топъл глас, една сурова голяма душа, чийто пъп все още не се бе откъснал от майка си — Земята.

Какво значи изкуство, любов към красотата, душевна чистота, страст — този работник тук ми обясняваше всичко това с най-прости човешки думи.

Погледнах тези ръце, които знаеха да държат и казмата, и сандура — целите бяха в мазоли, напукани, изкорубени, нервни. Те разтвориха внимателно, нежно, сякаш събличаха жена, торбичката и измъкнаха от нея един стар, излъскан от времето сандур, с много струни, с украшения от бронз и слонова кост и с червен копринен пискюл на края. Грубите пръсти се плъзнаха по него ласкаво, бавно, чувствено, сякаш галеха жена. Сетне отново го загърнаха, така както загръщаме тялото на любимата ни, за да не настине.