Никос Казандзакис - Алексис Зорбас

И както гледах черния кораб и сенките, и дъжда, полека-лека тъгата ми приемаше образ, изплуваха спомените и във влажния въздух, направен от дъжд и копнеж, се възправяше любимият приятел. Кога? Лани ли? През друг живот ли? Вчера ли? — бях дошъл на същото това пристанище, за да се сбогувам с него. Спомням си пак дъжд и студ, и развиделяване; и сърцето пак преливаше от мъка.

Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека — самотата. Но в онова дъждовно утро не можех да се откъсна от приятеля си. (По-късно разбрах — уви, много късно! — причината за това.) Бях се качил заедно с него на кораба и седях в кабината му сред разхвърляните куфари. Гледах го продължително, настойчиво, когато се извръщаше настрани, сякаш исках да запечатам в паметта си една по една всички подробности на физиономията му — светлите синьо-зелени очи, пълното младежко лице, изящното гордо изражение и най-вече благородството на ръцете му с дългите тънки пръсти.

В един миг той улови погледа ми, който се плъзгаше по него жадно, сякаш го изпиваше; извърна се с онова подигравателно изражение, което приятелят ми приемаше, когато искаше да прикрие вълнението си. Погледна ме с крайчеца на окото; разбра. И за да прогони тъгата при раздялата, ме запита, като се усмихваше иронично:

— Докога?

— Какво докога?

— Ще ядеш хартия и ще се цапотиш с мастило? Ела с мен; отвъд, там в Кавказ, хиляди хора от нашето племе са в опасност; ела да ги спасим.

Засмя се, сякаш искаше да се подиграе с тази възвишена своя цел.

— Може, разбира се, и да не ги спасим — добави той, — но поне ние ще се спасим в стремежа си да спасим други. Не е ли така? Нали тъкмо това проповядваш, учителю мой? „Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите!“ Напред тогава, учителю, ти, който учеше!… Ела!

Не отвърнах. Свещен Изток, родина на богове, високи планини, Прометеев вик, прикован на скалата… Приковано в онези години на същите тези скали, нашето племе викаше. То беше в опасност и зовеше отново някой от своите синове да го спаси. А аз го слушах и бездействувах, сякаш страданието беше сън, а животът — някаква увлекателна трагедия и би било голяма простащина и наивност да скочиш от ложата на сцената и да се намесиш в действието.

Приятелят ми, без да дочака отговор, стана. Корабната сирена свиреше вече за трети път. Подаде ми ръка.

— Бъди здрав, книжни плъхо! — каза той подигравателно, за да прикрие вълнението си.

Знаеше много добре, че е срамно да не можеш да овладееш сърцето си. Сълзи, мили думи, несвързани движения, простонародни интимности му се струваха грозни неща, недостойни за човека. Никога ние двамата, които толкова много се обичахме, не си бяхме разменили нито една мила дума; играехме си и се дращехме като зверчета. Той — изящен, ироничен, културен; аз — варварин. Той сдържан, свеждащ удобно всички прояви на душата си само до усмивката; аз — рязък, избухващ в неуместен, некултурен смях.

Опитах се да прикрия и аз с някоя по-сурова дума вълнението си, но се засрамих. Не, не се засрамих — не можах. Стиснах ръката му, държах я и не я пусках. Приятелят ми ме изгледа учудено.

— Вълнение ли? — запита ме той, като се мъчеше да се усмихне.

— Да — отвърнах му аз тихо.

— Защо? Нали сме си казали, нали още преди години се бяхме разбрали? Как го наричат това японците, които ти толкова обичаш? „Фудосин!“ Апатия, атараксия, усмихнато лице като неподвижна маска. А какво става под маската — наша си работа!

— Да! — отвърнах отново аз, като се мъчех да не се издам с някое голямо изречение — не бях сигурен дали ще мога да овладея гласа си да не трепери.

Гонгът на кораба удари и подгони от кабина на кабина изпращачите. Валеше тихо. Въздухът се изпълни с пламенни слова на раздяла, клетви, провлечени целувки, припрени, задъхани заръки… Майката се хвърляше върху сина си, жената — върху мъжа си, приятелят — върху приятеля си. Сякаш се разделяха завинаги; сякаш тази кратка раздяла им припомняше другата. Великата. И приятният звън на гонга изведнъж отекна от единия до другия край на кораба, сред влажния въздух като погребална камбана.

Приятелят ми се наведе.

— Слушай — каза той тихо, — да не би да имаш някакво лошо предчувствие?

— Да — отвърнах аз отново.

— Вярваш ли в тези приказки?

— Не — отвърнах аз уверено.

— Е, тогава?

Нямаше никакво тогава — не вярвах, но се страхувах.