Никос Казандзакис: Алексис Зорбас

Чу се гласът на капитан Лемонис, тежък, дрезгав. Дадох ухо; говореше за таласъмите, които се вкопчили сред бурята в мачтите на кораба му и ги лижели.

— Меки, лигави, щом ги пипнеш, и целите ти ръце почват да светят; намазах си с тях мустаците и цяла нощ лъщях като дявол. Та ви разправям, значи, водата заля кораба, намокриха се въглищата, които бях натоварил, натежаха. Корабът започна да се наклонява, но простря бог десницата си, падна гръм, строши се бордът, изпълни се морето с дървени въглища. Корабът олекна, изправи се, отървах се. Мина и това!

Измъкнах от джоба малкия си Данте, спътника си, запалих лулата, облегнах се на стената, нагласих се удобно. Желанието ми за миг се поколеба — откъде да подема безсмъртните стихове? От кипящия катран на Ада ли, от прохладния пламък на Чистилището ли, или да се втурна право в най-високия етаж на Човешката Надежда? Мога да си избера каквото си искам! Държах миниатюрния си Данте и се наслаждавах на свободата си. Стиховете, на които щях да се спра сутринта, щяха да определят ритъма на целия ми ден.

Надвесих се над най-сгъстеното зрелище, за да взема решение, но не сварих: изведнъж неспокойно вдигнах глава. Почувствувах, не знам и аз как, че на върха на главата ми сякаш се разтваряха две дупки; извърнах се внезапно, погледнах зад себе си, към стъклената врата. Като мълния премина през ума ми надеждата: „Ще видя отново приятеля си!“ Бях готов да приема чудото. Но се излъгах; един около шейсет и пет годишен старик, много висок, сух, с опулени очи, беше долепил лице на стъклото и ме гледаше. Носеше малък сплескан вързоп под мишница.

Това, което ми направи най-силно впечатление, бяха очите му — присмехулни, тъжни, неспокойни, изпълнени с плам. Така ми се сториха.

Щом погледите ни се срещнаха, той сякаш се убеди, че именно аз съм този, когото търси, протегна решително ръка и отвори вратата. Премина между масите с бърза гъвкава походка и застана пред мен.

— На път ли? — попита ме той. — За къде, ако е рекъл господ?

— За Крит. Защо питаш?

— Вземаш ли ме с тебе?

Изгледах го внимателно. Хлътнали страни, масивна челюст, изпъкнали скули, сиви, къдрави коси искрящи очи.

— Защо? Какво ще те правя?

Той повдигна рамене.

— Защо! Защо! — изрече пренебрежително. — Не може ли най-сетне човек да направи нещо и без защо? Ей тъй, за кеф. На вземи ме, да речем, за готвач; знам да майсторя едни чорби!…

Прихнах да се смея. Харесаха ми се прямото му държане и думите му; харесаха ми се и чорбите. „Няма да е зле — рекох си — да взема със себе си този стар дангалак на отдалечения пуст бряг. Чорби, смях, разговори…“ Имаше вид на много странствувал, много преживял морски вълк, хареса ми.

— Какво му мислиш? — каза ми той, като поклати тежката си глава. — Държиш и твоя милост теглилка, а? И претегляш на драмове, а? А бре, реши се изведнъж, по дяволите теглилките!

Той се беше изправил над мен, източен, костелив, и аз се уморих да извивам врата си назад, докато му говорех. Затворих Данте.

— Седни — казах. — Ще пиеш ли един градински чай?

Той седна и постави внимателно вързопа си на съседния стол.

— Градински чай ли? — рече той презрително. — Я, кафеджията, ела тук! Един ром!

Изпи рома глътка по глътка; задържаше го дълго в устата си, за да му се наслади, а сетне го оставяше да се стича бавно по гърлото и да сгрява вътрешностите му. „Сластолюбец — помислих си аз, — мераклия…“

— Какво работиш? — запитах го аз.

— Всякакъв вид работа — и за краката, и за ръцете, и за главата, всичко. Само това ни остана сега — да седнем да подбираме.

— Къде работеше напоследък?

— В един рудник. Аз съм, трябва да знаеш, добър миньор; разбирам от метали, откривам жилки, прокарвам галерии, спускам се в шахтите, не се боя. Добра работа имах, бях майстор, не мога да се оплача; но ето че дяволът си нема работа. Миналата събота вечер направих главата и — хоп-троп! — отивам, намирам собственика, който него ден беше дошъл да ни инспектира, и го пребивам от бой.

— Но защо? Какво ти стори?

— На мен ли? Нищо! Ама нищичко, ти казвам! За първи път го виждах човека! Беше ни раздал и цигари, горкият!

— Е, тогава защо?

— Уф, седнал си да ме питаш! Така ми скимна бре, брате! От задника на мелничарката дириш правопис! Задникът на мелничарката — това е умът на човека!

Бях чел много определения за човешкия ум; това ми се стори най-удивителното и ми хареса. Погледнах новия си събеседник; лицето му беше цялото в бръчки, издълбано, разядено, сякаш го бяха оглозгали слънцето, ветровете и дъждовете. Едно друго лице, след няколко години, ми направи същото впечатление на издълбано, изтерзано дърво — лицето на Панаит Истрати.