Никос Казандзакис - Алексис Зорбас

Зорбас поклати глава.

— Яде и агнета, и кокошки, и прасенца, но ако не изяде някой човек, не, не се насища — продължи той и угаси цигарата си в чинийката на кафената чашка. — Не, не се насища! Какво ще кажеш и твоя милост, премъдрий?

Но без да дочака отговор, продължи:

— Какво можеш да кажеш? — измери ме той с поглед. — Доколкото разбирам, твоя милост не си гладувал, не си убивал, не си крал, не си изневерявал — какво тогава можеш да знаеш за света? Зелена глава, неузряла плът… — промърмори той с явно презрение.

И аз се засрамих заради невиделите работа мои ръце, заради бледото си лице и дребнавия си живот.

— Както и да е — рече Зорбас и прекара снизходително тежката си ръка по масата, сякаш изтриваше нещо с гъба, — както и да е. Едно нещо само искам да те попитам — прочел си сигурно цял куфар книги. Може и да знаеш…

— Я кажи, Зорбас, какво?

— Тук има някакво чудо, началство… Някакво странно чудо, та умът ми не го побира. Всичките тези безчестия, грабежи, кланета, които ние, бунтовниците, извършихме, доведоха принц Георгиос в Крит — свободата!

Погледна ме с изблещени очи, изумен.

— Загадка! — промълви той. — Велика загадка! За да дойде, значи, свободата на този свят, трябва да станат толкова убийства и толкова безчестия? Защото, ако седна да ти изреждам какви мръсотии сторихме и какви убийства, ще ти настръхнат косите! И все пак какви бяха резултатите от всичко това? Свободата! Вместо да запрати гръм и мълния да ни изгори, бог ни дава свободата. Нищо не разбирам!

Погледна ме, сякаш търсеше помощ. Явно беше, че тази загадка го беше измъчила много и не можеше да й хване края.

— Разбираш ли ти това, а, началство? — запита той измъчено.

Какво да разбера? Какво да му кажа? Или не съществува това, което наричаме бог, или бог обича убийствата и безчестията, или това, което наричаме убийства и безчестия, е нещо неизбежно в борбата и страданията на света…

Но се помъчих да намеря за Зорбас някакъв друг отговор:

— Как от тора и мръсотията израства и се храни цветето? Кажи си, Зорбас, че тор е и човекът, а цвете — свободата.

— Ами семето? — рече Зорбас и удари с юмрук по масата. — За да поникне едно цвете, трябва семе. Кой е поставил това семе в мръсната ни вътрешност? И защо от това семе да не пониква цвете с доброта и честност, ами му трябва кръв и мръсотия?

Поклатих глава.

— Не знам — отвърнах.

— Кой знае?

— Никой.

— Ами че тогава — извика Зорбас отчаян и хвърли гневен поглед наоколо — за какво са ми и параходите, и машините, и колосаните яки?

Двама-трима съсипани от морето рибари, които седяха на съседната маса и пиеха кафето си, се оживиха, подушиха кавга и наостриха уши.

На Зорбас му стана гадно, че го подслушват, и сниши глас.

— Я да ги пратим всички тия неща по дяволите — каза той. — Като се размисля за тях, иде ми да строша всичко, което ми попадне пред очите, някой стол или някоя лампа, или главата си о стената! И после, какво разбирам? Да му се не види макар! Плащам счупеното или отивам в аптеката да ми превържат главата. И ако ли пък има господ, е-е тогава вече зарежи я! Сигурно си гледа сеира горе от небето и примира от смях.

Махна изведнъж с ръка, сякаш пропъждаше някоя досадна муха.

— Както и да е! — каза той унило. — Исках да ти кажа следното: когато царският кораб пристигна, целият окичен със знамена, и започнаха топовните салюти, и когато принцът стъпи на критска земя… Виждал ли си някога цяло едно огромно множество от хора да пощурява, защото е видяло свободата, а? Не? Е, тогава, нещастнико, сляп си се родил, сляп ще си умреш. Аз, и хиляда години да живея, и, дето е речено, само торба кокали да остана, никога няма да забравя това, което видях в онзи ден. И ако можеше някак всеки човек да си избира сам рая си на небето, според вкуса си — така и трябва, това ще рече рай! — аз щях да кажа на господа: „Господи, нека моят рай да бъде един Крит, окичен с миртови клонки и знамена; и нека трае вечно онзи миг, когато принц Георгиос стъпва на критска земя… Нищо друго не ща!“

Замълча отново Зорбас. Засука мустак, наля догоре чаша ледена вода, изпи я на един дъх.

— Какво стана в Крит, Зорбас? Разправяй!

— Приказки ли ще приказваме сега! — рече Зорбас и пак закипя. — А бре, казвам ти, загадка е този свят, а човекът е голям скот. Голям скот и голям бог. Един комитаджия, един разбойник, който също като мен беше слязъл горе от Македония в Крит, Георгарос по име, и който беше извършил какви ли не поразии, една мръсна свиня, плачеше. „Какво плачеш бре, Георгарос? — му викам, а пък и на мен сълзите ми текат като река. — Какво плачеш бре, свиньо?“ А той се хвърли да ме прегръща и само току ме целува и плаче като дете. И след това измъкна, тази циция, кесията си, изсипа в скута си всичките златни лири, които беше обрал от турците, дето беше убил, и от къщите, дето беше оплячкосал, и започна да ги хвърля с шепи във въздуха. Разбра ли, началство? Това ще рече свобода!