Никос Казандзакис - Алексис Зорбас

— Ето го селото! — извикаха двете момчета и ускориха ход.

При извивката на пясъчния хълм се показа, кацнало на склона на дола, селцето. Белосани с вар къщурки с тераси, долепени една до друга; отворените им прозорци се чернееха и това им придаваше вид на избелели черепи, натрупани сред камънаците.

Приближих се до Зорбас.

— Опичай си акъла, Зорбас — заръчах му аз тихо, — дръж се както трябва сега, когато влезем в селото. Да не ни подушат, Зорбас! Да се държим като сериозни, делови хора: аз — собственикът, а ти — главният майстор. Критяните, да знаеш, не се шегуват; веднаж само да те мерне окото им и веднага ти откриват кусура и ти лепват такъв прякор, че сетне не можеш вече да се отървеш от него, тичаш с него като куче, на което са вързали тенекия на опашката.

Зорбас стисна в шепа мустаците си, замисли се.

— Слушай да ти кажа, началство — рече той най-сетне, — ако тук има някоя вдовица, не се бой; но ако няма…

Тъкмо в този миг, при входа на селото, една отрупана с дрипи просякиня изтича към нас с протегната ръка; почерняла от слънцето, цялата потънала в мазнина, с гъсти черни мустачки.

— Ей, куме! — извика тя на Зорбас. — Ей, куме, имаш ли душа?

Зорбас се спря:

— Имам — отвърна той сериозно.

— Е, тогава дай ми пет драхми!

Зорбас измъкна един оръфан кожен портфейл от пазвата си.

— Вземи! — каза той и скованите му устни се засмяха.

Обърна се към мен:

— Тук, както виждам — рече той, — е голяма евтиния — пет драхми душата.

Селските кучета се нахвърлиха на нас, жените се провесиха от терасите, децата ни сподириха с дюдюкания — едни лаеха, други свиреха като автомобили, а някои пък ни изпреварваха и ни гледаха с широко отворени прехласнати очи.

Стигнахме на селския мегдан: две грамадни тополи с възлести стволове, около тях — пейки, а насреща — кафенето с широка избеляла табела: „Кафене — месарница «Свян»“.

— Защо се смееш, началство? — попита Зорбас.

Но не сварих да отговоря — из вратата на кафе — месарницата изскочиха пет-шест мъжаги със сини бухлати гащи и червени пояси.

— Добре дошли, кумци! — извикаха те. — Заповядайте да пиете по една ракия, топла-топла още, от казана.

Зорбас млясна с език.

— Какво ще кажеш, началство? — обърна се той към мен и ми намигна. — Ще пием ли по една?

Пихме, изгориха ни се вътрешностите. Кафеджията — касапин, як пъргав старик, ни донесе столове.

Попитах за някоя квартира.

— Идете при мадам Ортанс — извика някой.

— Французойка ли е? — възкликнах аз учудено.

— От майната си отнякъде. Вряла и кипяла. Що колове е прескочила, но сега, като застаря, седна на последния кол тук и отвори хан.

— Продава и карамели! — обади се едно дете.

— Ръси се с брашно и се цапа с разни мазила! — извика друго. — Слага си и една панделка на шията; има и един папагал…

— Вдовица ли е? — запита Зорбас. — Вдовица ли е?

Но никой не му отвърна.

— Вдовица ли е? — попита той с трепет.

Кафеджията стисна гъстата си сива брада:

— Колко косми има тук, кумец? Колко, а? Е, от толкова мъже е и тя вдовица. Разбра ли ме?

— Разбрах — отвърна Зорбас и облиза устните си.

— Може и твоя милост да те направи вдовец; опичай си акъла, кумец! — извика един весел старик и всички избухнаха в смях.

Появи се отново кафеджията с поднос нови почерпки: ечемичен кравай, козе сирене, круши.

— А бре, оставете хората на мира! — извика той. — Какво сте седнали сега мадами-падами! У дома ще спят.

— Аз ще ги взема, Кондоманольос! — каза старикът. — Нямам деца, къщата ми е голяма, има място.

— Да прощаваш, барба Анагностис! — извика кафеджията, като се наведе над ухото на старика. — Аз го казах по-напред!

— Ти вземи единия — рече барба Анагностис, — аз ще взема стария.

— Кой стария? — каза Зорбас и очите му пламнаха.

— Не се делим ние — обадих се аз и направих знак на Зорбас да не пламва, — не се делим. Ще отидем при мадам Ортанс.

— Добре дошли! Добре дошли!

Една женичка, нисичка, пълничка, с избелели лененоруси коси, с космата бенка на брадичката, се показа под тополите, като се полюляваше, кривокрака, разтворила ръце. Тя носеше червена кадифена панделка на шията си и повехналите й бузи бяха наплескани със синкава пудра. Една игрива къдрица падаше на челото й и така тя приличаше на старата Сара Бернар, когато играеше в „Орлето“.

— Добре сме ви заварили, мадам Ортанс! — отвърнах аз и се наведох да й целуна ръка, обхванат внезапно от добро настроение.

Животът блесна изведнъж пред мен като приказка, като комедия на Шекспир, „Буря“, да речем. Ние сме слезли тук, целите наквасени от въображаемо корабокрушение, изследваме непознатите брегове и поздравяваме тържествено живите твари в тази страна. И тази мадам Ортанс ми се струваше като царица на острова — някакъв особен вид, мустакат, лъскав женски тюлен, — изпаднала още преди хиляди години на този песъчлив бряг, полуразкапана, напарфюмирана, радостна. Зад нея, с цяло множество глави, омазнени, космати, доволни — Калибан народът, който я гледаше с пренебрежение и гордост.